Ужас

— Няма да търпя неизпълнение на заповеди на този кораб, моряк Менсън. Трябва да вземеш решение. Ти ще носиш въглища, когато ти нареди господин Томпсън. И ще взимаш продукти, когато господин Дигъл те изпрати тук. Ще изпълняваш всички заповеди бързо и без възражение. В противен случай ще се изправиш пред съда… пред мен… и пред вероятността да изкараш една студена тъмна нощ в Стаята на мъртъвците.

Без да каже нито дума повече, Менсън докосва с пръсти челото си, отдавайки чест, взима огромния чувал с въглища от мястото, където го е оставил на трапа, и го помъква в тъмнината към кърмата.

* * *

Самият инженер се е разсъблякъл по долната си риза с дълги ръкави и кадифени панталони и загребва с лопатата въглища рамо до рамо с грохналия четирийсет и седем годишен огняр Бил Джонсън. Вторият огняр, Люк Смит, сега спи на жилищната палуба между смените си, а главният огняр на „Ужас“, младият Джон Торингтън, беше първият умрял в експедицията — на 1 януари 1846 година. Но неговата смърт беше настъпила по естествени причини — изглежда, лекуващият лекар на Торингтън беше убедил деветнайсетгодишния младеж да пътува по море, за да излекува туберкулозата си, и той беше починал след три месеца тежко боледуване, докато корабите бяха заседнали в ледовете край остров Бичи през онази първа зима на експедицията. Лекарите Педи и Макдоналд бяха казали на Крозиър, че белите дробове на хлапето са били задръстени с въглищен прах като джобовете на коминочистач.

— Благодаря, капитане — казва младият инженер между две загребвания с лопатата.

Моряк Менсън току-що е оставил втория чувал с въглища и е отишъл за третия.

— Няма за какво, господин Томпсън. — Крозиър хвърля поглед на огняря Джонсън. Той е четири години по-млад от капитана, но изглежда трийсет години по-стар. Всички гънки и бръчки върху набразденото му от годините лице са почернели от въглищен прах и сажди. Дори беззъбите му венци са окадени. Крозиър не иска да укорява своя инженер — а следователно и офицер, макар и цивилен — пред огняря, но все пак казва: — Надявам се, че ще минем и без да използваме морските пехотинци като вестоносци следващия път, когато възникне подобна ситуация, ако изобщо възникне, в което силно се съмнявам.

Томпсън кимва, затръшва с лопатата желязната решетка на пещта, после се обляга на дръжката на лопата и казва на Джонсън да отиде горе при господин Дигъл и да му донесе кафе. Крозиър е доволен, че огнярят си е тръгнал, но е още по-доволен от това, че решетката е затворена; след студа навън от жегата тук леко му се гади.

Капитанът не може да спре да се изумява от съдбата на своя инженер. Младши офицер Джеймс Томпсън, старши инженер, възпитаник на флотската фабрика за парни двигатели в Улидж — най-добрия в света учебен полигон за новопоявилите се инженери по парните двигатели, — е тук, съблечен по мръсна долна риза, и като обикновен огняр хвърля въглища с лопата в котела на заседнал в ледовете кораб, който вече повече от година не се е отместил нито на инч със собствени сили.

— Господин Томпсън — казва Крозиър, — за съжаление нямах възможност да поговоря с вас днес, след завръщането ви от „Еребус“. Удаде ли ви се да обмените мнения с господин Грегъри?

Джон Грегъри беше инженерът на флагманския кораб.

— Да, капитане. Господин Грегъри е убеден, че с настъпването на същинската зима те по никакъв начин няма да могат да се доберат до повредения водещ вал. Дори и ако им се удаде да пробият тунел в леда и да заменят последния гребен винт със скалъпен от тях заместител, с толкова силно изкривен гребен винт „Еребус“ няма да може да се задвижи с парна тяга.

Крозиър кимва. „Еребус“ беше изкривил втория си гребен винт, когато се бе хвърлил на безразсъден щурм срещу ледовете преди повече от година. Флагманският кораб — по-тежък и с по-мощен двигател — беше водил през ледовете онова лято, прокарвайки път и за двата кораба. Но последното ледено поле, на което се натъкнаха, преди да заседнат за цели тринайсет месеца, се беше оказало по-твърдо от желязото в експерименталния гребен винт и водещия вал. Тогава гмуркачите — всички от които получиха измръзвания и едва не умряха — бяха доложили, че не само винтът се е разбил, но и самият водещ вал е изкривен и повреден.

— Как са с въглищата? — пита капитанът.

— Въглищата на „Еребус“ ще стигнат за… може би… четири месеца отопляване на жилищната палуба, ако се подава топла вода в тръбите само по час дневно, капитане. Няма да остане нищичко за парна тяга следващото лято.

„Ако изобщо успеем да се измъкнем от ледовете следващото лято“ — мисли си Крозиър. След това последно лято, когато ледът не бе омекнал дори за ден, той е песимист. Франклин беше изразходвал разточително запасите от въглища на „Еребус“ през последните няколко месеца свобода през лятото на 1846 година, уверен, че ще успеят да си прокарат път през последните няколко мили от леденото поле и експедицията ще достигне свободните от ледове води на Северозападния проход край северното крайбрежие на Канада и в късната есен вече ще си пият чая в Китай.