— А ние как сме с въглищата? — пита Крозиър.
— Вероятно са ни останали за шест месеца отопляване — казва Томпсън. — Но само ако намалим подаването на топла вода от два часа на един. И аз препоръчвам това да стане скоро — не по-късно от 1 ноември.
Тоест след по-малко от две седмици.
— А за парна тяга? — интересува се Крозиър.
Ако ледът изобщо поддаде следващото лято, Крозиър планира да вземе на борда на „Ужас“ всички оцелели от „Еребус“ и да предприеме отчаян опит да се върне по пътя, от който бяха дошли — през безименния проток между полуостров Бутия и остров Принц Уелски, който бяха щурмували преди две години; после покрай нос Уокър, през протока Бароу; след това да изскочат от протока Ланкастър като тапа от бутилка и после да се понесат на юг, към Бафиново море с всички платна, и да изгорят последните въглища, допълнителния рангоут и мебелите дори, ако се наложи — само и само да се озоват в свободните от ледове води покрай Гренландия, където китоловните кораби могат да ги намерят.
Но щяха да се нуждаят от пара и за да си пробият път на север към протока Ланкастър през дрейфуващия на юг лед. Крозиър и Джеймс Рос бяха извели „Ужас“ и „Еребус“ от антарктическите ледове, но тогава бяха плували по течението
Томпсън свива рамене. Изглежда изтощен.
— Ако спрем да отопляваме кораба на 1 януари и някак успеем да оцелеем до лятото, ще можем да се движим с парна тяга… шест дни в свободна от ледове вода? Или може би пет?
Крозиър кимва. Това е почти сигурна смъртна присъда за кораба му, но не непременно и за екипажите на двата кораба.
От тъмния коридор се чува шум.
— Благодаря ви, господин Томпсън.
Капитанът сваля фенера си от желязната кука, напуска горещината на котелното и тръгва в тъмнината по наводнения под.
Томас Хъни го чака в коридора, свещта във фенера му пращи в застоялия въздух. Той държи в тънките си ръкавици лост, вдигнал го е пред себе си като мускет, и все още не е отворил залостената врата на Стаята на мъртъвците.
— Благодаря, че дойдохте, господин Хъни — казва Крозиър на дърводелеца.
Без повече обяснения капитанът дърпа резето и влиза в леденостудения склад. Той неволно вдига фенера и осветява преградата при кърмата, където лежат шестте трупа, омотани в платнените си савани.
Купчината шава. Крозиър беше очаквал това — очаквал бе да види движението на плъховете под покривалото, — но осъзнава, че вижда плътна маса от плъхове и над платнения саван. Там има плътна купчина от плъхове, издигаща се на повече от четири фута над пода — стотици плъхове, борещи се да се доберат до вкочанените мъртъвци. Врясъците им са страшно силни. По пода има още плъхове, някои от които пробягват между краката на капитана и дърводелеца.
„Бързат за пиршеството — мисли си Крозиър. — И изобщо не ги е страх от светлината на фенера.“
Крозиър обръща светлината на фенера към обвивката, изкачва се по лекия наклон, предизвикван от навеждането на кораба към левия борд, и тръгва покрай извитата, наклонена стена.
Той приближава фенера.
— Да пукна и проклет да съм — казва Хъни. — Извинете ме, капитане, но не очаквах, че ледът ще направи подобно нещо толкова скоро.
Крозиър не отговаря. Той се навежда, за да изучи по-отблизо изкривените и стърчащи дъски на обвивката.
На това място тя е силно изкривена навътре, издадена на почти един фут пред плавно извитата стена на корпуса.
Дъските от най-вътрешните пластове са счупени и поне две от тях са отковани от едната страна.
— Боже всемогъщи Исусе — казва дърводелецът, който се е навел до капитана. — Този лед е шибано чудовище, да ме прощавате за думите ми, сър.
— Господин Хъни — казва Крозиър, издишайки облаче от ледени кристалчета, които се лепват за дъските, отразявайки светлината на фенера, — възможно ли е нещо друго освен леда да нанесе такива повреди?
Дърводелецът прихва, но веднага млъква, осъзнавайки, че капитанът не се шегува. Очите му се опулват, после примигват.
— Отново моля за извинение, капитане, но ако имате предвид… това е невъзможно.
Крозиър не казва нищо.
— Имам предвид, капитане, че отначало тази обвивка е била три инча, от най-висококачествено английско дъбово дърво. А за това пътуване — имам предвид в ледовете, сър — е била подсилена с два пласта африкански дъб, капитане, всеки от които инч и половина дебел. И дъските от този африкански дъб са заковани по диагонал, сър, което дава още по-голяма здравина, отколкото ако просто бяха наредени по същия начин.
Крозиър разглежда разкованите дъски, опитвайки се да не обръща внимание на морето от плъхове наоколо и отзад, и най-вече — на жвакащите звуци, разнасящи се откъм кърмовата преграда.