Ужас

Крозиър изчаква Ходжсън да се отдалечи на двайсет ярда надясно — светлината на фенера му едва се вижда през гъстия сняг, — а после повежда Евънс през лабиринта от преспи, ледени кулички и тороси, следвайки прекъснатата кървава следа върху леда. Той знае, че само закъснение от няколко минути ще е достатъчно, за да заличи снегът едва видимата диря. Капитанът дори не си прави труда да извади пистолета си от джоба на шинела.

След по-малко от сто ярда, когато фенерите на хората на борда на КНВ „Ужас“ вече стават невидими, Крозиър достига до торос — една от онези огромни канари от лед, образуващи се на местата, където ледените блокове граничат помежду си и заради чудовищния натиск краищата им се издигат нагоре. За трите зими в ледовете Крозиър и останалите членове на експедицията на покойния сър Джон Франклин бяха виждали такива тороси да се появяват като с магия, да се издигат с оглушителен тътен и стържене, а после да се разширяват по повърхността на замръзналото море, понякога движейки се по-бързо от бягащ човек.

Този торос е висок поне трийсет фута — колосална вертикална зидария от ледени блокове, всеки от които с размерите поне на купето на файтон.

Крозиър тръгва покрай тороса, вдигайки фенера колкото може по-високо. Фенерът на Ходжсън на запад от тях вече не се вижда. Навсякъде около „Ужас“ видимостта вече е силно ограничена заради върховете на ледените глетчери и торосите. На около миля разстояние има голяма ледена планина, която отделя „Ужас“ от останките на „Еребус“, в лунна нощ наоколо могат да се видят още няколко такива.

Но тази нощ наблизо няма айсберги, само този торос с височината на триетажна сграда.

— Насам! — изкрещява Крозиър, надвиквайки вятъра. Евънс се приближава, вдигнал винтовката си.

Петно от червена кръв върху бялата ледена стена. Създанието беше завлякло Уилям Стронг нагоре по тази малка ледена планина, по почти отвесния склон.

Крозиър започва да се катери, хванал фенера в дясната си ръка, докато шари с облечената в ръкавица лява ръка, опитвайки се да намери процепи и пукнатини за измръзналите си пръсти и вече заледените си ботуши. В бързината не беше имал време да обуе ботушите, в които Джопсън беше забил дълги гвоздеи през подметките, така че да имат по-голямо сцепление с подобни ледени повърхности, и сега обикновените му моряшки боти се хлъзгат и пързалят върху леда. Но той открива още замръзнала кръв двайсет и пет фута по-нагоре, точно под неравното ледено било на тороса, така че стиска здраво фенера в дясната си ръка, рязко се отблъсква с левия си крак от наклонената ледена повърхност и се изтласква на върха под съпровода на скърцането на заледения му шинел. Капитанът вече не усеща носа си, пръстите му също са вкочанени.

— Капитане — подвиква Евънс откъм тъмнината отдолу, — да се кача ли при вас?

Крозиър е твърде задъхан, за да отговори веднага, но когато успокоява дишането си, извиква:

— Не… чакай там.

Сега той вижда слабата светлина на фенера на Ходжсън на северозапад — другият екип все още е на трийсетина ярда от тороса.

Размахвайки ръце срещу вятъра, за да запази равновесие, Крозиър се навежда силно надясно, когато мощен порив на вихъра яростно размята края на шала му наляво, заплашвайки да го катурне от несигурното му положение на върха. Насочва фенера си към южния склон на тороса.

Склонът тук е почти вертикален и се спуска трийсет и пет фута надолу. Няма нито следа от Уилям Стронг — никакви тъмни петна върху леда, никакви признаци, че някога някое същество, независимо дали живо или мъртво, е минавало оттук. На Крозиър му се струва немислимо някой да е способен да се спусне по този стръмен леден склон.

Капитанът поклаща глава — осъзнавайки, че миглите и клепачите му са почти замръзнали и очите му едвам се отварят — и започва да се спуска обратно. На два пъти едва не пада върху острите ледени шипове долу, но накрая преодолява с пързаляне последните осем фута до повърхността, където го чака Евънс.

Само че Евънс е изчезнал.

Винтовката му лежи върху снега — все още със спуснат наполовина ударник. Върху вихрещия се сняг няма никакви следи, независимо дали човешки, или не.

— Евънс! — За повече от трийсет и пет години опит в командването Франсис Роудън Мойра Крозиър така е тренирал гласа си, че може да надвика ураганен северозападен вятър или снежна буря в Магелановия проток. Сега влага в крясъците цялата си сила. — Евънс!

Никакъв отговор, освен воя на вятъра.

Крозиър вдига винтовката, проверява дали е заредена и стреля във въздуха. Пукотът от стрелбата изглежда твърде слаб дори на самия него, но той вижда как фенерът на Ходжсън рязко се обръща към него и различава още три едва видими фенера, приближаващи се откъм „Ужас“.

На по-малко от двайсетина фута от него се разнася някакъв рев. Това би могъл да е вятърът, намерил нов път през ледения лабиринт, но Крозиър знае, че не е вятърът.

Той оставя фенера долу, напипва пистолета в джоба си и го вади, издърпва ръкавицата си със зъби и вдига безполезното оръжие пред себе си.