Ужас

7. Франклин

70°03’29’’ северна ширина, 98°20’ западна дължина

На около 28 мили север-северозапад от остров Крал Уилям, 3 септември 1846 г.

Капитан сър Джон Франклин рядко биваше толкова доволен от себе си.

Предишната зима, прекарана в ледовете край остров Бичи, на стотици мили североизточно от сегашното местоположение на корабите, беше тежка в много отношения — той беше готов да признае това пред себе си или пред равните нему по положение, въпреки че в тази експедиция нямаше равнопоставени с него — и смъртта на трима от участниците в експедицията — първо Торингтън и Хартнъл рано през януари, а после и редника от морската пехота Уилям Брейн на 3 април, всичките починали от пневмония — ги беше потресла. Франклин не знаеше нито една друга експедиция на флотата, която да е изгубила толкова бързо трима души по естествени причини.

Именно Франклин беше избрал думите за надгробния надпис на трийсет и две годишния редник Брейн: „Изберете днес кому искате да служите“ — Исус Навин 24:15 — и за известно време това изглеждаше по-скоро като предизвикателство към недоволните екипажи на „Еребус“ и „Ужас“ — които все още не се бяха решили да организират метеж, но не бяха много далеч от тази идея — отколкото като послание за някакъв несъществуващ пътник, който ще мине покрай самотните гробове на Брейн, Хартнъл и Торингтън на този ужасяващ бряг от чакъл и лед.

Така или иначе след смъртта на Хартнъл четиримата лекари се бяха събрали на съвещание и бяха решили, че може би начален стадий на скорбут е причината организмите на хората толкова да отслабват, че болести като туберкулозата и пневмонията да приемат смъртоносни форми, и именно лекарите Стенли, Гудсър, Педи и Макдоналд бяха препоръчали на сър Джон да промени дажбите на екипажите — колкото се може повече прясна храна (макар че тук, в тъмнината на полярната нощ, нямаше почти нищо освен бели мечки, а бяха установили, че яденето на черния дроб на този огромен, масивен звяр поради някаква неизвестна причина може да доведе до смърт), а при липса на прясно месо и зеленчуци да се намали употребата на осолено свинско, говеждо и пилешко и да се наблегне на консервираните продукти — зеленчукови супи и подобни неща.

Сър Джон изпълни препоръката и нареди менюто на двата кораба да се промени така, че поне половината от дажбите да са от консервирани продукти. Изглежда, това доведе до желания резултат. Повече нито един човек не умря и дори не показа признаци на сериозно заболяване между смъртта на Брейн в началото на април и деня, в който двата кораба се освободиха от ледения плен край остров Бичи в края на май 1846 година.

След това ледът бързо се разтвори и Франклин — следвайки каналите и проходите, избирани от двамата опитни ледови лоцмани — подкара корабите на пара и платна на югозапад с бързината на дим от кълчища, както обичаха да се изразяват капитаните от поколението на сър Джон.

Заедно със слънцето и с откритото море се върнаха животните, птиците и морските обитатели в цялото им изобилие. По време на тези дълги и бавно точещи се дни на арктическото лято, когато слънцето оставаше над хоризонта почти до полунощ и температурата понякога се вдигаше над точката на замръзване, небето се изпълваше с ята мигриращи птици. Франклин можеше да различи буревестниците от примкарите, гагите от гагарките и кайрите от всички останали. Постоянно разширяващите се канали около „Еребус“ и „Ужас“ гъмжаха от гренландски китове, които биха предизвикали завист у всеки американски китоловец, имаше и изобилие от треска, херинга и безброй други дребни рибки, както и по-едри като моруната. Хората спускаха във водата лодки и ловуваха, като често прострелваха някой по-дребен кит просто за забавление.

Всеки ловен отряд се връщаше вечерта с пресен улов — птици най-вече, но също така проклетите пръстенчати и гренландски тюлени, което е невъзможно да бъдат простреляни и уловени в техните дупки през зимата, но сега нагло излизаха на открито, превръщайки се в удобни мишени. Хората не харесваха вкуса на тюлените — твърде мазен и стипчив, — но нещо в маста на тези тлъсти животни събуждаше апетита на изгладнелите през зимата моряци. Някои стреляха и в огромните ревящи моржове, виждащи се през далекогледите да ровят с бивните си по бреговете на островите в търсене на скариди, а други ловни отряди се връщаха с кожи и месо от бялата арктическа лисица. Продължаваха да се срещат в изобилие тромавите бели полярни мечки, но хората не им обръщаха внимание, освен ако клатушкащите се зверове не изглеждаха готови да нападнат или да се опитат да отмъкнат плячката на ловците. Никой не харесваше месото на белите мечки, особено сега, когато можеха да се намерят толкова много по-вкусни неща.