Ужас

Но сър Джон запазваше спокойствие, защото знаеше, че Адмиралтейството при никакви обстоятелства не действа бързо, дори под напора на такава сила като съпругата му Джейн. Сър Джон Бароу и останалите членове на митичния Арктически съвет, още повече пък официалните ръководители на сър Джон от Изследователската служба на кралската флота, прекрасно знаеха, че КНВ „Еребус“ и КНВ „Ужас“ имат провизии за три години — че и за повече, ако дажбите бъдат намалени — и на всичкото отгоре имат възможност да се занимават с лов и риболов навсякъде, където има какво да се лови. Сър Джон знаеше, че жена му — неговата неукротима жена — непременно щеше да успее да организира спасителна експедиция, но ужасната и същевременно чудесна мудност на кралската флота беше гаранция, че подобен опит за спасение няма да бъде осъществен поне до пролетта и лятото на 1848 година, ако не и до по-късно.

Така че в края на май 1847 г. сър Джон изпрати пет екипа с шейни да изследват околността във всички посоки и да търсят свободна за плаване вода, като при това единият отряд се върна назад по пътя, по който бяха дошли корабите. Екипите потеглиха на 21, 23 и 24 май, като отряда на лейтенант Гор — най-важният — тръгна последен и се насочи на югоизток, към Земята на крал Уилям.

Освен да проведе разузнаване, първи лейтенант Гор имаше и друга важна задача: да остави в скривалище на брега първото писмено съобщение на сър Джон от началото на експедицията.

За първи път от началото на службата си във военноморския флот капитан сър Джон Франклин се приближаваше толкова много до неизпълнение на дадените заповеди. Съгласно нарежданията на Адмиралтейството той трябваше навсякъде по пътя на експедицията да издига на брега каменни пирамиди, в които да укрива писмени съобщения — в случай че корабите не се появяха в Беринговия проход навреме, Кралският военноморски флот можеше да ги спаси единствено ако знае в коя посока е поел Франклин и каква е причината за закъснението му. Ала сър Джон не беше оставил подобно съобщение на остров Бичи, макар че беше разполагал с девет месеца, за да го напише. Всъщност сър Джон толкова беше намразил този първи престой в студа, толкова се срамуваше заради смъртта на трима от хората си от туберкулоза и пневмония през тази зима, че тайно от всички беше решил да остави като единствено съобщение след себе си трите гроба. Ако му провървеше, никой нямаше да намери гробовете години след като новината за триумфалното му преминаване през Северозападния проход прогърми навсякъде по света.

Ала вече бяха изминали почти две години от последното му съобщение до ръководителите му, така че Франклин продиктува доклада си на Гор и го постави в херметически затворен месингов цилиндър — един от двестате, с които се бяха запасили.

Той лично инструктира лейтенант Гор и втори помощник-капитан Чарлс Девьо къде да оставят съобщението — във високата шест фута каменна пирамида, оставена преди около седемнайсет години в Земята на крал Уилям от сър Джеймс Рос, в най-западната точка на неговото собствено плаване. Франклин знаеше, че това ще е първото място, където военноморският флот ще потърси съобщения от неговата експедиция, тъй като това беше най-крайната точка от отбелязаните в картите.

Седнал сам в каютата си сутринта преди отплаването на Гор, Девьо и още шестима моряци, сър Джон погледна самотната завъртулка, отбелязваща същото това място в собствената му карта, и неволно се усмихна. Преди седемнайсет години Рос беше нарекъл най-западния нос на изследвания бряг Виктъри Пойнт, а после беше нарекъл в знак на уважение — постъпка, в която сега се долавяше известна доза ирония — близките възвишения нос Джейн Франклин и Франклин Пойнт. „Сякаш — мислеше си сър Джон, гледайки избледнялата карта с нейните черни линии и обширни празни пространства на север от грижливо означения Виктъри Пойнт — съдбата или Бог са довели мен или тези хора тук.“

Съобщението, което беше продиктувал сър Джон — написано с почерка на Гор — беше, по негово мнение, сбито и делово: