Ужас

На първо място, сър Джон не обяви официално, че са заседнали в ледовете за още една година; не беше и нужно да го прави. Предишната пролет, край остров Бичи, екипажът и офицерите бяха наблюдавали с огромно нетърпение не само изгрева на слънцето, но и как паковият лед се разпада на отделни ледени късове и се превръща в ледена каша, как се появяват свободни за плаване потоци и ледът отпуска хватката си. В края на май 1846 година те отново плаваха. Но не и тази година.

Предишната пролет екипажът и офицерите бяха наблюдавали завръщането на многобройните птици, китове, риби, лисици, тюлени, моржове и други животни, да не говорим за позеленяването на лишеите и ниската калуна на островите, към които те плаваха в началото на юни. Не и тази година. Отсъствието на свободни за плаване води означаваше, че няма да има нито китове, нито моржове, няма да има и почти никакви тюлени — няколкото пръстенчати тюлена, които видяха, бяха толкова трудни за хващане или прострелване, колкото и рано през зимата — и изобщо нищо освен мръсен сняг и сив лед навсякъде наоколо, докъдето стига погледът.

Температурата оставаше ниска, въпреки че слънцето стоеше на небето все по-дълго с всеки изминал ден. Макар че в средата на април Франклин нареди на двата кораба да бъдат сложени всички реи, рангоутът, такелажът и нови платна, от тях нямаше никаква полза. Котлите се пускаха само за нагряване на водата в тръбите на отоплителната система. Съгледвачите докладваха за монолитна бяла пустош, простираща се до хоризонта във всички посоки. Айсбергите си оставаха на местата, където бяха замръзнали миналия септември. Фицджеймс и лейтенант Гор заедно с капитан Крозиър от „Ужас“ установиха по разположението на звездите, че течението премества паковия лед на юг със скорост само миля и половина на месец, но леденото поле, в което бяха заседнали, през цялата зима се въртеше обратно на часовниковата стрелка, така че те постоянно се връщаха там, откъдето бяха тръгнали. Торосите продължаваха да се надигат покрай тях все едно гигантски къртици прокопават леда. Ледът стана по-тънък — отрядите, пробиващи противопожарни дупки, сега виждаха водата под него — но все още си оставаше широк повече от десет фута.

Капитан сър Джон Франклин успяваше да запази спокойствие благодарение на две неща: своята вяра и мисълта за жена си. Искрената християнска вяра служеше на сър Джон като спасителен пояс дори когато бремето на личната отговорност и безизходността се опитваше да го повлече надолу. Той знаеше, и горещо вярваше, че всичко се случва по Божията воля. Това, което за останалите изглеждаше неизбежно, не беше непременно такова и във вселена, ръководена от състрадателния и милостив Бог. Ледът можеше да се разтопи внезапно в средата на лятото, до което сега оставаха по-малко от шест седмици, и те можеше и да успеят дори с няколко седмици каране под пара и с платна триумфално да достигнат Северозападния проход. Можеха да карат под пара на запад покрай крайбрежието, докато не свършат запасите от въглища, а после да изминат останалия път до Тихия океан на платна и да се измъкнат от опасните северни ширини някъде в средата на септември, точно преди паковият лед да се втвърди отново. Франклин беше преживявал и по-големи чудеса през живота си. Самото му назначаване за началник на тази експедиция — на шейсетгодишна възраст, след унижението, преживяно в Земята на Ван Димен — беше невероятно чудо.

Колкото и искрена и дълбока да беше вярата на сър Джон в Бог, вярата му в жена му беше дори по-силна и понякога по-плашеща. Лейди Джейн Франклин беше неукротима жена — неукротима бе точната дума за нея. Нейната воля не знаеше граници и почти във всички обстоятелства лейди Джейн Франклин можеше да подчини случайните и произволни капризи на съдбата на желязната си воля. Той беше сигурен, че след две зими без вести от експедицията жена му е мобилизирала цялото си финансово състояние, връзките си и безграничната сила на волята си, за да накара Адмиралтейството, парламента и Бог знае кого още да организират търсенето му.

Този факт донякъде тревожеше сър Джон. По-малко от всичко на света той искаше да бъде „спасен“, тоест или по суша, или по море, по време на краткия период на лятното топене на ледовете, да му дойде на помощ набързо организирана експедиция под командването на вмирисания на уиски сър Джон Рос или младия сър Джеймс Рос (който, сигурен беше сър Джон, щеше да бъде привлечен по настояване на лейди Джейн въпреки оттеглянето му от арктически пътешествия). Това щеше да означава срам и позор за него.