Ужас

— Случват се такива неща. При други обстоятелства той би могъл дори да оцелее. Щеше да остане идиот, разбира се, но аз щях да сложа метална пластина на мястото на липсващата част от черепа и семейството му, ако има такова, би се грижило за него. Като за някакво домашно животно. Но тук… — Педи свива рамене. — Ще умре от пневмония или скорбут, или от изтощение.

— Колко скоро? — пита Крозиър.

Моряк Кан вече си е отишъл през завесата.

— Само Бог знае — отговаря Педи. — Търсенето на Евънс и Стронг ще продължи ли, капитане?

— Да. — Крозиър закача фенера обратно близо до входа на помещението. Сенките отново се плъзват върху редника от морската пехота Хедър.

— Сигурен съм, че сте наясно — изрича измъченият лекар, — че няма надежда за спасение на младия Евънс или Стронг, но определено при всяко следващо излизане на издирващите отряди ще се увеличава броят на ранените и измръзналите и ще се повишава вероятността да се наложи ампутиране на крайници — всеки пети човек вече се е лишил от един или повече от пръстите си — и вероятността някой да простреля свой колега в пристъп на паника.

Крозиър се вглежда изпитателно в лекаря. Ако някой от офицерите му се беше осмелил да му говори с такъв тон, Крозиър би заповядал да го набият с камшик. Капитанът взема под внимание цивилния статус и измъченото състояние на Педи. Доктор Макдоналд вече от три дни лежи в хамака си с инфлуенца и на Педи му се налага да върши двойна работа.

— Моля ви, оставете ме аз да се безпокоя за рисковете, съпътстващи по-нататъшното издирване, господин Педи. Вие продължавайте да шиете онези, които са достатъчно глупави, че да допират гол метал до кожата си при минус петдесет градуса. Освен това, ако онази твар беше завлякла вас в мрака, нямаше ли да искате да се опитаме да ви намерим?

Педи се усмихва мрачно.

— Ако точно този представител на Ursus maritimus32 ме отмъкне, капитане, ми остава само да се надявам, че скалпелът ми ще е с мен. За да мога да го забода в собственото ми око.

— В такъв случай дръжте скалпела си под ръка, господин Педи — казва Крозиър, след което пристъпва през завесата към странно тихия район на моряшката столова.

В слабо осветения камбуз го очаква Джопсън с вързопче топли сухари.

* * *

Крозиър се наслаждава на разходката си въпреки промъкващия се студ, който го кара да чувства лицето си, пръстите, краката и стъпалата така, сякаш горят. Той знае, че така е по-добре, отколкото да ги усеща вцепенени. И се наслаждава на разходката си въпреки факта, че сред бавните стонове и внезапните писъци на леда, движещ се под него и около него в мрака, и непрекъснатия вой на вятъра той е уверен, че нещо го дебне.

Двайсет минути след началото на двучасовата му разходка — тази нощ повече катерене, промъкване, спускане по задник надолу по склоновете на торосите, отколкото разходка — облаците се разпръскват частично и луната в последна четвърт озарява фантастичен пейзаж. Луната е достатъчно ярка, за да се вижда около нея ореол от блещукащи ледени кристалчета — всъщност, както забелязва Крозиър, два концентрични ореола, като по-големият от тях покрива една трета от нощното небе на изток. Няма звезди. Крозиър намалява пламъка на фенера, за да пести масло, и продължава да крачи напред, като опипва с взетия от кораба прът всяко черно петно по пътя си, за да се увери, че е просто сянка, а не цепнатина или дупка. Той вече е достигнал източния склон на айсберга, който сега скрива луната от него и хвърля черна и усукана сянка върху леда, дълга четвърт миля. Джопсън и Литъл бяха настояли да вземе със себе си пушка, но той им бе отвърнал, че не иска да носи излишна тежест по време на прехода си. Ала преди всичко той не вярва, че би имало някаква полза от пушка срещу врага, който те имаха предвид.

В момента Франсис Роудън Мойра Крозиър се наслаждава на двата часа самота в ледовете. От време на време се спира, за да си поеме дъх, след като преодолее някой особено висок нов торос — хората и от „Еребус“, и от „Ужас“ се стараят да поддържат проходима своята част от пътя между корабите, при това екипажът на „Ужас“ работи по-усърдно от екипажа на „Еребус“ през последните месеци, но грижливо изсечените от тях стъпала и прокараните коридори през торосите и върховете на глетчерите постоянно биват заличавани от вятъра, движението на ледовете, навалелия сняг или пропаданията на глетчери. Резултат от всичко това са постоянните изкачвания, спускания чрез пързаляне и заобикаляния по време на тазвечерната му разходка.