Ужас

— Е, Франсис, това е много… интересна… хипотеза, но, разбира се, ние няма да изоставим „Еребус“. Както няма да изоставим и „Ужас“, ако с вашия кораб се случи някоя дребна неприятност. И така, единственото, което не чух на тази маса днес, е предложение да се върнем. Прав ли съм, че никой не предлага това?

В каютата цареше тишина. Някъде отгоре долитаха тропането и скърцането на пемзите, с които моряците търкаха за втори път този ден палубата.

— Много добре, значи е решено — каза сър Джон. — Продължаваме напред. Не само защото получените заповеди ни задължават да направим това, но и защото както няколко от вас отбелязаха, господа, безопасността ни нараства, когато сме близо до суша, дори и тази суша да е негостоприемна като ужасните острови, покрай които преминахме. Франсис, Джеймс, можете да съобщите на екипажите си взетото решение.

Сър Джон се изправи.

За няколко секунди останалите капитани, офицери, ледови лоцмани, инженери и лекари застинаха смаяно на местата си, но после флотските офицери бързо се изправиха, кимнаха и започнаха един след друг да излизат от обширната каюта на сър Джон. Не за първи път Крозиър се огледа и се усмихна вътрешно при мисълта, че неговата каюта на „Ужас“ би могла да се побере в тоалетната на сър Джон.

Лекарят Стенли дръпна командир Фицджеймс за ръкава, когато всички тръгнаха по тесния коридор и затропаха нагоре по трапа, водещ към палубата.

— Капитане — каза Стенли, — сър Джон не ми даде думата, но исках да уведомя всички за нарастващото количество консерви с развалена храна, на които попадаме.

Фицджеймс се усмихна, но освободи ръката си.

— Ще намерим време, за да доложите на капитан сър Джон лично за това, господин Стенли.

— Но аз вече му доложих лично — продължаваше да упорства лекарят. — Исках да информирам и останалите офицери, в случай че…

— По-късно, господин Стенли — каза командир Фицджеймс.

Лекарят продължи да говори нещо, но Крозиър вече се беше отдалечил и не го чуваше — той махна на Джон Лейн, боцмана си, да доближи двуместната си лодка до борда, за да може, докато още е слънчево, да се върнат обратно по тесния канал до носа на „Ужас“ затънал в постепенно удебеляващия се паков лед. От комина на водещия кораб все още се вдигаше черен дим.

* * *

След като поеха на югозапад през паковия лед, двата кораба се придвижваха бавно напред още четири дни; КНВ „Ужас“ гореше въглища в огромни количества, принуден да използва парния си двигател на пълна мощност, за да си пробива път през постоянно удебеляващия се паков лед. Проблясъците на възможни свободни от лед води на юг вече не се забелязваха дори в слънчеви дни.

На 9 септември температурата внезапно спадна. Дългата тясна ивица вода зад едва мъкнещия се „Еребус“ започна да се покрива с ледена кора, после съвсем замръзна. Морето наоколо се превърна във вълнуваща се маса от ледени блокове, айсберги и внезапно възникващи тороси.

В продължение на шест дни Франклин приложи всички номера от богатия си арктически опит — разпръскваше черна въглищна пепел отпред с цел ускоряване на топенето, денонощно изпращаше отряди с гигантски триони, за да махат блок след блок леда пред корабите, преместваше баласта, изпращаше по сто души наведнъж да разбиват леда с кирки и лопати, забиваше спомагателни котви далеч напред в удебеляващия се лед и теглеше с помощта на макари ярд след ярд „Еребус“ който отново беше заел позицията на водещ кораб в последния ден преди внезапното захладняване. Най-накрая Франклин нареди всички трудоспособни хора да излязат на леда, всеки хванал въже, а най-силните с хамут, и да се опитат да теглят кораба инч по инч — потящи се, ругаещи, изнемогващи и все по-отчаяни. Обещаната от сър Джон свободна за плаване вода се намираше винаги на някакви си двайсет-трийсет мили от тях. Със същия успех можеше да е и на луната.

По време на удължилата се нощ на 15 срещу 16 септември 1846 г. температурата падна под нулата и ледът започна да стене и да се вкопчва в корпусите на двата кораба. На сутринта всички, качили се на палубата, видяха, че морето се е превърнало в бяла пустиня, простираща се до хоризонта. В промеждутъците между внезапните снежни бури и Крозиър, и Фицджеймс успяха да видят слънцето и да определят местоположението си. И двамата капитани съобразиха, че се намират някъде на 70°05’ северна ширина и 98°23’ западна дължина, на около двайсет и пет мили от северозападния бряг на Крал Уилям, независимо дали това беше остров или полуостров. Сега вече можеха само да гадаят какво е.

Намираха се в ледено море, сред движещ се паков лед, беззащитни пред мощния натиск на — както ги беше определил ледовият лоцман Бланки — „движещите се глетчери“, идващи към тях от полярните райони на северозапад, откъм невъобразимия Северен полюс. Доколкото знаеха, на стотици мили наоколо нямаше нито един залив, който да им послужи за укритие, а дори и да имаше такъв, те нямаше как да се доберат до него.