Ужас

Крозиър знае какво е искал да каже. Разстоянието между „Ужас“ и „Еребус“ е само малко повече от миля, но това е пустинна, опасна миля и понякога изминаването й отнема часове. Ако се разрази снежна буря или просто задуха силен вятър, хората могат да се заблудят или просто да нямат сили да продължат да вървят при насрещен вятър. Крозиър лично беше забранил на хората да ходят сами до другия кораб и когато се наложеше да се изпрати съобщение, той пращаше поне двама души със заповед да се връщат при първите признаци на лошо време. На всичкото отгоре в момента между двата кораба се издига айсберг, висок двеста фута, често закриващ дори сигналните огньове, а пътеката между корабите — макар че я разчистват с лопати и горе-долу я подравняват почти всеки ден — всъщност е лабиринт от постоянно местещи се ледени блокове, тороси и безпорядъчни ледени купчини.

— Всичко е наред, Едуард — изрича Крозиър. — Ще взема компаса си.

Лейтенант Литъл се усмихва, въпреки че шегата се е поизтъркала след три години пребиваване в района. Ако се вярва на приборите, корабите се намират почти над самия северен магнитен полюс. Ползата от компаса тук е същата като от пръчка за откриване на подпочвени води.

Към тях се приближава лейтенант Ървинг. Бузите на младежа блестят от мехлема, намазан на местата, където измръзналата кожа е побеляла, набръчкана или обелена.

— Капитане — заговаря Ървинг припряно, — виждали ли сте Безмълвната навън?

Крозиър вече е свалил шапката и шала си и изтръсква леда от влажната си от потта и мъглата коса.

— Искате да кажете, че ескимоската я няма в убежището й зад лазарета?

— Няма я, сър.

— Добре ли огледахте жилищната палуба?

Това, което безпокои най-много Крозиър, е възможността ескимоската да се е забъркала в някакви неприятности, докато повечето хора са били на вахта или в издирващите отряди.

— Тъй вярно, сър. Няма и следа от нея. Разпитах наоколо и никой не помни да я е виждал от снощи. Отпреди… нападението.

— Беше ли тя на палубата, когато тварта нападна редник Хедър и моряк Стронг?

— Никой не знае, капитане. Може и да е била. Тогава горе бяха само Хедър и Стронг.

Крозиър въздъхва. Би било иронично, мисли той, ако тяхната мистериозна гостенка — която се бе появила за пръв път в деня, в който този кошмар беше започнал, преди шест месеца — най-накрая е била хваната от създанието, появило се тук едновременно с нея.

— Претърсете целия кораб, лейтенант Ървинг — казва той. — Проверете всяко кътче, процеп, шкаф или склад. Ако не е на борда, ще приложим Бръснача на Окам и ще смятаме, че… си е тръгнала.

— Добре, сър. Да подбера ли трима-четирима души, които да ми помагат при търсенето?

Крозиър поклаща глава.

— Само вие, Джон. Искам всички да продължат издирванията в ледовете още няколко часа, до времето за лягане. Ако не успеете да я намерите, се присъединете към някой от отрядите.

— Слушам, сър.

Крозиър си спомня за тежко ранения и тръгва през моряшката столова към лазарета. Обикновено по време на вечеря, дори и в такива тъмни дни, от масите се чуват повдигащи настроението разговори и смях, но тази вечер цари тишина, нарушавана само от дрънкането на лъжиците в металните чинии и от време на време от оригвания. Хората са изтощени, приведени са върху сандъците си, които използват за столове, и докато се промъква покрай масите, капитанът вижда само уморени лица.

Крозиър почуква на дървената подпора вдясно от завесата на лазарета и влиза.

Лекарят Педи, който е при масата насред помещението и зашива някаква рана на лявата ръка на старши моряк Джордж Кан, вдига глава.

— Добър вечер, капитане — казва лекарят.

Кан потрива болната си ръка със здравата.

— Какво е станало, Кан?

Младият моряк изсумтява.

— Шибаната цев на пушката се плъзна под ръкава ми и докосна шибаната ми гола ръка, докато се изкачвах на един шибан торос, капитане, извинявайте за шибаните ми изрази. Издърпах пушката и заедно с нея — шест инча шибано месо.

Крозиър кимва и се оглежда. Лазаретът е малък, но тук вече са вмъкнати шест койки. Едната е празна. Трима души, според Педи и Макдоналд вероятно болни от скорбут, спят. Четвъртият, Дейви Лийс, се е вторачил в тавана — той е в съзнание, но от вече почти седмица не реагира на нищо. На петата койка лежи редникът от морската пехота Уилям Хедър.

Крозиър сваля втория фенер от куката на стената откъм десния борд и насочва светлината към Хедър. Очите на мъжа блестят, но той не мига, когато Крозиър приближава фенера още повече. Зениците изглеждат постоянно разширени. Главата е превързана с бинт, но кръвта и сивото вещество вече са започнали да се просмукват навън.

— Жив ли е той? — пита Крозиър тихо.

Педи се приближава, избърсвайки окървавените си ръце с парцал.

— Колкото и да е странно, да.

— Но ние видяхме мозъка му върху палубата. Още си е там.

Педи кимва уморено.