Ужас

— Точно така — отвръща Крозиър. — Пет дни след отстъпването на леда — ние се мъкнехме покрай бреговете на остров Съмърсет, като се стараехме да стоим по-далеч от паковия лед и да не попадаме под проклетия варовик, който непрекъснато падаше от скалите — поредната буря изхвърля „Фюри“ на една камениста плитчина. Успяхме да го издърпаме на ръце оттам — с помощта на много ледени витла и пот, — но след това и двата кораба замръзнаха и един проклет айсберг, с размерите на тази гадост, която се е настанила между „Еребус“ и „Ужас“ избута „Фюри“ към крайбрежния лед, откъсна руля му, натроши дървения корпус и изкоруби металната обшивка, а екипажът работеше денонощно на смени на четирите помпи, опитвайки се да държи кораба на повърхността.

— И известно време сте успявали — подсказва му Фицджеймс.

— Две седмици. Дори се опитахме да го привържем към един айсберг, но шибаното въже се скъса. След това Хопнър се опита да повдигне кораба, за да се добере до кила — точно каквото искаше да направи сър Джон с вашия „Еребус“, — но бурята сложи край на опитите му и двата кораба бяха застрашени от изхвърляне на подветрения бряг на носа. Накрая мъжете просто падаха на място край помпите — те бяха твърде изтощени, за да разбират какво им заповядваме — и на 21 август Пари нареди всички да се прехвърлят на борда на „Хекла“ и отведе кораба навътре в морето, за да не заседне, а клетият „Фюри“ беше изхвърлен на брега от няколко айсберга, които го заклещиха и преградиха пътя му. Нямаше никакъв шанс да го издърпаме. Ледовете го смазваха пред очите ни. Едва успяхме да освободим „Хекла“, и то само защото всички мъже до един ден и нощ обслужваха помпите, а дърводелецът работеше денонощно по укрепването на обшивката.

Така и не успяхме да доближим прохода — дори не успяхме да открием някаква нова земя — и даже изгубихме един кораб. Хопнър беше изправен пред военен съд, а Пари смяташе и себе си за подсъдим, защото през цялото време Хопнър беше под негово командване.

— Всички бяха оправдани — казва Фицджеймс. — Дори ги похвалиха, доколкото си спомням.

— Получиха похвала, но не и повишение — отвръща Крозиър.

— Но всички оцеляхте.

— Да.

— Аз искам да оцелея при тази експедиция, Франсис — изрича Фицджеймс. Гласът му е тих, но решителен.

Крозиър кимва.

— Трябваше още преди година да постъпим също като Пари и да съберем двата екипажа на „Ужас“, а след това да отплаваме на изток покрай Земята на крал Уилям — казва Фицджеймс.

Този път е ред на Крозиър да повдигне вежди. Не защото Фицджеймс признава земята за остров — разузнавателните отряди, изпратени с шейни през лятото, бяха внесли окончателна яснота по въпроса, — а защото се съгласява, че е трябвало да го направят още миналата есен, да изоставят кораба на сър Джон. Крозиър знае, че за капитана от която и да било флота — а особено ако е от Британския кралски флот — няма нищо по-трудно от това да изостави кораба си. А макар „Еребус“ да се намираше под командването на сър Джон Франклин, командир Джеймс Фицджеймс беше същинският му капитан.

— Вече е твърде късно. — Крозиър изпитва болка. Тъй като общата стая има няколко външни стени и три престънови илюминатора, тя е студена — двамата мъже могат да видят дъха си във въздуха — но въпреки това в нея е с шейсет или седемдесет градуса по-топло, отколкото е навън, на леда, и постепенно затоплящите се крака на Крозиър, особено пръстите му, усещат болезнени бодежи, сякаш ги мушкат разкопчани безопасни игли и нажежени топлийки.

— Да — съгласява се Фицджеймс, — но вие постъпихте мъдро, когато през август изпратихте с шейните оборудване и провизии на Земята на крал Уилям.

— Те са само малка част от онова, което трябва да изпратим, в случай че се наложи да лагеруваме там — рязко отвръща Крозиър. Той беше заповядал от корабите да бъдат разтоварени два тона дрехи, палатки, комплекти за оцеляване и консервирана храна и да бъдат складирани на северозападния бряг на острова, в случай че през зимата се наложеше бързо да изоставят корабите, но превозването се извършваше абсурдно бавно и беше изключително опасно. За няколко седмици изморителни преходи с шейни на брега бяха откарани само около един тон припаси — палатки, връхни дрехи, инструменти и консервирани продукти за няколко седмици. И нищо повече.

— Онази твар няма да ни позволи да останем там — добавя тихо той. — Можехме да се преместим в палатките през септември — сигурно помните, че бях наредил да се разчисти площадка за две дузини от големите палатки, — но те нямаше да могат да бъдат отбранявани толкова лесно, колкото корабите.

— Така е — отвръща Фицджеймс.

— Само дано корабите да издържат зимата.

— Да — кимва Фицджеймс. — Франсис, вие знаете ли, че някои от мъжете — и на двата кораба — наричат онази твар Ужаса?