Ужас

Четирима от петимата изтощени, брадясали мъже със защитни очила, впрегнати в хамута на шейната, не предизвикваха недоумение — това бяха моряците Морфин, Фериър и Бест, водени от огромния редник Пилкингтън, — но петият беше втори помощник-капитан Девьо, който имаше изражение, сякаш се е върнал от ада. Моряк Хартнъл вървеше край шейната. Главата на отслабналия мъж беше превързана дебело и той едва влачеше краката си, като френски войник при отстъплението на Наполеон от Москва. Лекарят Гудсър също вървеше до шейната, като от време на време се навеждаше към някой — или нещо — което лежеше в нея. Франклин потърси отличителния червен вълнен шал на лейтенант Гор — той беше дълъг почти шест фута и нямаше как да не бъде забелязан, — но странно: стори му се, че повечето тъмни, залитащи фигури носеха такива шалове, само че по-къси.

И накрая зад шейната крачеше ниско, увито в космата парка същество, чието лице не се виждаше под качулката, но това можеше да бъде само ескимос.

Ала именно видът на самата шейна бе причината капитан сър Джон да възкликне:

— Мили боже!

Шейната беше твърде тясна, за да побере двама мъже, лежащи един до друг, и далекогледът на сър Джон не го лъжеше. Телата лежаха едно върху друго. Онзи отгоре беше друг ескимос — спящ или изпаднал в безсъзнание старец с мургаво набръчкано лице и прошарена коса, разпиляна върху качулката от вълча кожа, която някой беше нагънал и подпъхнал под главата му като възглавница. Точно към него поглеждаше Гудсър, докато шейната приближаваше „Еребус“. Под проснатия по гръб ескимос се виждаше почернялото, изкривено и очевидно мъртво лице и тялото на лейтенант Греъм Гор.

Франклин, командир Фицджеймс, лейтенант Левеконт, първи помощник Робърт Сарджънт, ледови лоцман Рийд, главният лекар Стенли и някои подофицери като помощник-боцмана Браун, старшината на гротмарса Джон Съливан и господин Хоър, стюардът на сър Джон се втурнаха към шейната, последвани от още четирийсет или повече моряци, които бяха излезли на палубата при вика на вахтения.

Преди да се приближат до отряда с шейната, Франклин и всички останали се спряха на място. Онова, което през далекогледа се беше сторило на Франклин като сивкаво-червеникави вълнени шалове, всъщност се оказаха големи червени петна по тъмните шинели. Мъжете бяха омазани с кръв.

Избухна взрив от гласове. Някои от мъжете, впрегнати в хамутите, прегръщаха приятелите си, които бяха изтичали да ги посрещнат. Томас Хартнъл се строполи на леда и веднага беше обграден от мъже, готови да му помогнат. Всички говореха и викаха в един глас.

Сър Джон виждаше единствено трупа на лейтенант Греъм Гор. Тялото беше покрито със спален чувал, който се беше свлякъл настрани така, че Франклин можеше да види красивото лице на Гор, което на места беше абсолютно бяло, обезкървено, а другаде бе почерняло от арктическото слънце. Чертите му бяха изкривени, клепачите му бяха леко повдигнати и разкриваха блестящото от леда бяло на очите му, челюстта му беше увиснала отворена и езикът се подаваше навън, а устните му се бяха отдръпнали нагоре, оголвайки зъбите му в гримаса на неподправен ужас.

— Махнете този… дивак… от лейтенант Гор — заповяда сър Джон. — Незабавно.

Неколцина мъже побързаха да изпълнят заповедта му, повдигайки ескимоса за раменете и краката. Старецът изстена и доктор Гудсър възкликна:

— Внимавайте! По-леко с него! Един куршум от мускет е заседнал до сърцето му. Моля, отнесете го в лазарета, ако обичате.

Вторият ескимос се приближи до ранения старец — сега, когато качулката на парката му беше смъкната, сър Джон забеляза с изумление, че това е млада жена.

— Чакайте! — извика той, махвайки с ръка към помощник-лекаря на кораба. — В лазарета? Сериозно ли предлагате да допуснем този… местен жител… в лазарета на нашия кораб?

— Този човек е мой пациент — каза Гудсър с непочтително упорство, за което сър Джон Франклин никога не би допуснал, че съществува у младия дребен лекар. — Трябва да го настаня на място, където да мога да го оперирам — да извадя куршума от тялото му, ако е възможно. Да спра кръвотечението, ако не е. Отнесете го в лазарета, ако обичате.

Моряците, които държаха ескимоса, погледнаха въпросително към командира на експедицията. Сър Джон беше толкова объркан, че беше изгубил дар слово.

— Хайде, размърдайте се — нареди Гудсър с уверен глас.

Очевидно моряците бяха приели мълчанието на сър Джон като безмълвно съгласие, защото понесоха прошарения ескимос нагоре по рампата от сняг към вътрешността на кораба. Гудсър, ескимоското момиче и неколцина мъже от екипажа ги последваха, като някои от тях помагаха на младия Хартнъл да се придвижва напред.

Почти неспособен да прикрие потреса и ужаса си, Франклин не помръдваше от мястото си, като не отместваше поглед от трупа на лейтенант Гор. Редник Пилкингтън и моряк Морфин развързаха ремъците, придържащи тялото върху шейната.

— За бога — рече Франклин, — покрийте лицето му.