Ужас

— Да го е предизвикало? — повтори Бест. Погледът му изглеждаше разсеян. — Имате предвид като стрелбата по белите мечки?

— Имам предвид точните обстоятелства, при които се осъществи нападението, моряк Бест — каза сър Джон.

Бест разтърка челото си и отвори уста, но минаха няколко продължителни секунди, преди да заговори.

— Нищо не го предизвика, сър. Аз разговарях с Томи Хартнъл, който лежеше в палатката с бинтована глава, но беше буден, и той не помнеше нищо от момента, в който беше започнала първата гръмотевична буря. Господин Девьо наглеждаше Морфин и Фериър, които се опитваха да запалят двата спиртника, за да можем да затоплим малко от онова мечо месо, а доктор Гудсър беше съблякъл парката на стария ескимос и оглеждаше гадната дупка на гърдите му. Жената стоеше наблизо и гледаше, но точно тогава аз не я виждах къде е, защото мъглата внезапно се сгъсти. Редник Пилкингтън стоеше на пост с мускета, а лейтенант Гор внезапно извика: „Тихо, всички! Тихо!“, и ние се умълчахме и прекратихме заниманията си. Чуваше се единствено съскането на двата спиртника и бълбукането на леда, който разтапяхме в големите котли — мисля, че се канехме да направим някакво мечешко задушено, — и тогава лейтенант Гор извади пистолета си, зареди го, запъна петлето и се отдалечи на няколко крачки от палатката, и…

Бест млъкна. Погледът му беше абсолютно нефокусиран, устата стоеше отворена, а по брадичката му се стичаше слюнка. Той гледаше в нещо, което не се намираше в каютата на сър Джон.

— Продължавайте — нареди Франклин.

Устата на Бест се размърда, но от нея не излезе нито звук.

— Продължавайте, моряк — каза капитан Крозиър с по-добродушен тон.

Бест извърна глава в посока към Крозиър, но очите му продължаваха да се взират в нещо, което се намираше някъде надалеч.

— Тогава… — започна Бест. — Тогава… ледът просто се надигна, капитане. Надигна се и обхвана лейтенант Гор.

— Какви ги говорите? — сопна му се сър Джон след последвалата тишина. — Ледът не може просто така да се надигне. Вие какво видяхте?

Бест не обърна главата си към сър Джон.

— Ледът просто се надигна. Точно както внезапно се образуват торосите. Само че този път нямаше тороси — нямаше лед — той просто се надигна и прие някаква… форма. Бяла фигура. Помня, че имаше… нокти. Не ръце, не и в началото, а нокти. Много големи. И зъби. Спомням си зъбите.

— Мечка — рече сър Джон. — Арктическа бяла мечка.

Бест само поклати глава.

— Високо. Съществото като че ли се издигна изпод лейтенант Гор… и около лейтенант Гор. Беше… твърде високо. Два пъти по-високо от лейтенанта, а вие знаете, че той беше доста висок мъж. То се извисяваше поне дванайсет фута, ако не и повече, мисля, и беше огромно. Твърде огромно. След това лейтенант Гор изчезна, когато съществото… го обгърна… и ние можехме да видим само главата, раменете и ботушите на лейтенанта, а пистолетът му изгърмя — той не се прицели, мисля, че просто стреля в леда. Всички се разкрещяхме и Морфин потърси пушката, а редник Пилкингтън тичаше и се целеше с мускета, но се страхуваше да стреля, защото създанието и лейтенантът бяха едно цяло и тогава… тогава чухме хрущенето и пукането.

— Мечката е хапела лейтенанта? — попита командир Фицджеймс.

Бест примигна и погледна към рижия командир.

— Да го хапе? Не, сър. Съществото не хапеше. Дори не виждах главата му… не напълно. Само две черни петна, които се носеха на дванайсет, тринайсет фута над земята… черни, но и същевременно червени, нали се сещате, както когато вълк се обърне към вас и слънцето проблесне в очите му? Хрущенето и пукането се разнасяха от ребрата на лейтенант Гор, от трошащите се гърди, ръце и кости.

— Лейтенант Гор извика ли? — попита сър Джон.

— Не, сър. Не издаде нито звук.

— Морфин и Пилкингтън стреляха ли с оръжията си? — попита Крозиър.

— Не, сър.

— Защо не?

Бест, странно защо, се усмихна.

— Ами нямаше по какво да се стреля, капитане. В един момент онова нещо беше там, обгърнало лейтенант Гор и мачкащо го, както аз или вие бихме смачкали плъх в юмрука си, а в следващия го нямаше.

— Как така го нямаше? — попита настоятелно сър Джон. — Не можаха ли Морфин и морският пехотинец да стрелят в него, докато се е отдалечавало в мъглата?

— Да се е отдалечавало? — повтори Бест и нелепата му, смущаваща усмивка стана още по-широка. — Фигурата не се отдалечи. Тя просто се върна в леда — като сянка, която изчезва, щом слънцето се скрие зад облак — и когато стигнахме до лейтенант Гор, той вече беше мъртъв. С широко отворени уста. Нямал е време дори да извика. Тогава мъглата се вдигна. В леда не се виждаха никакви дупки. Никакви пукнатини. Нямаше дори от малките дупки за дишане, които използват арктическите тюлени. Само лейтенант Гор, който лежеше потрошен там — гърдите му бяха хлътнали навътре, двете му ръце бяха счупени и той кървеше от ушите, очите и устата. Доктор Гудсър ни разблъска встрани, но вече не можеше да направи нищо. Гор беше мъртъв и вече беше изстинал почти колкото леда, върху който лежеше.