В Мека

— Това не е възможно. Аз съм си изпрел фино нишките и Аюн ер Рафик няма да може да ми се изплъзне, стига ти да си свършиш добре работата. От особена важност е да овладееш безшумно крепостта. И най-малкият шум не бива да достигне долу до града. Другото е само детска игра. Ти оставаш с половината от воините си като гарнизон, а аз с другата половина обкръжавам палата на великия шериф и го измъквам от съня. От пашата, след като веднъж съм станал велик шериф, няма защо да се страхуваме. Както го познавам, като бъде поставен пред свършен факт, скоро ще се примири, защото от само себе си се разбира, че по-рано няма да изтеглим гарнизона от крепостта. А и утвърждението от Стамбул няма да се забави дълго.

— Какво ще правиш с великия шериф? Жив ли ще го оставиш?

— Аллах да ти съхрани разсъдъка! Ще оставиш ли жив някой диб76, който е паднал в ръцете ти? Колко лесно може да прегризе вървите с острите си зъби и после да те разкъса! Не, Аюн ер Рафик и неговите двама малки синове трябва да умрат. Едва тогава ще съм се подсигурил от тях.

— Какво ще правиш с тях, си е твоя работа и не ме интересува — произнесе се шейхът безчувствено. — Но толкова повече ме интересуват уговорките, които направихме, в случай че ти заемам ръката си. Надявам се, когато постигнеш целта си, да не ти дойде внезапно друг акъл и да решиш да ме измамиш.

— Какво ти скимна! Та ти си мой сихр и да се надяваме, не ме смяташ способен…

— Извади зетя от играта — прекъсна го шейхът сухо — и нека поне двамата бъдем откровени един към друг! Онова, което ни съединява, не е родствената симпатия, каквато никога, сам ще признаеш, не е съществувала, а „далаверата“. Така е било винаги и така е и сега. Аз съм твой съдружник, нищо повече. И като такъв не бих те съветвал да се опиташ да ме изиграеш. Ще си отмъстя й хич няма да се съобразявам със знатния хаму. В името на Аллах, Мохамед и всички свети халифи ти се заклевам, че ще си отмъстя.

Разговорът, изглежда, се канеше да вземе неприятен обрат за Гхани, поради което той побърза да увери:

— Ахмед Гхалиб, аз ти се заклевам в брадата на Пророка, че не мисля да те мамя. Даже съм готов да изляза извън нашите уговорки и ти обещавам, ако нашето начинание успее, Кансел А’дха. Персиецът сигурно го е взел със себе си, защото не мога да допусна, че е оставил някъде по път това ценно съкровище.

— Канс ел А’дха? — Гласът на шейха прозвуча забележимо по-меко. — Иска ми се да го имам вече твърдо в ръцете и всичко да е отминало! Но… ма ша Аллах кан (каквото Аллах поиска, става). Иначе имаш ли още някакви указания да ми дадеш?

Това, което сега последва, мога да отмина. То не съдържаше нищо, което да може да придаде на работата нова насока. А и не мина много, двамата станаха — шейхът отдавна си беше седнал на мястото — и си стиснаха ръцете в знак на съгласие. После шейхът повика поста с остро изсвирване, а третият, който през цялото време дума не беше обелил, отиде в пещерата да доведе конете. След кратко сбогуване Гхани пое обратно в посоката, от която беше дошъл. Тримата гледаха след него, додето се изгуби между скалите, после потеглиха и те. Ние почакахме още няколко минути, в случай че на някого му хрумне да се върне, след което изпълзяхме от нашето скривалище. Вън Халеф наруши принудителното дълго мълчание, като каза, заставайки непосредствено пред мен:

— Сихди, я ме погледни! Нищо ли не забелязваш?

Дадох вид, че не се сещам какво иска да каже, и отвърнах:

— Сихди, аз съм слисан, напълно слисан За първи път в живота ми липсват думи да изразя това, което изпитвам. О, Аллах, валлах, таллах! О, Мохамед и всички свети халифи! Ама че шейтан е тоя Абадилах, дето се нарича любимец на великия шериф, истински, жив-живеничък шейтан! Да, той е по-лош и от тартора на шеятините! Аллах да го продъни макар в най-дълбоката провала на Джехенната! Трябва веднага да потеглим и да предупредим великия шериф, иначе е изгубен. Да вървим при конете, сихди! Бързо, бързо!

Дребният хаджи си беше все същият кибритлия както преди двайсет години. Погледнах го усмихнато във възбуденото лице и не помръднах от мястото си. Това му привлече вниманието. Хвърли ми един неуверен поглед и каза:

— Защо не тръгваш, сихди? Не си ли на моето мнение?

— Кажи ми, Халеф, какво всъщност искаш да постигнеш!

— Машаллах, как можеш още да питаш! Искам да спася великия шериф и незабавно да му разправя всичко, на което току-що станахме свидетели.

— И действително ли си на мнение, че великият шериф ще повярва на един непознат, новопристигнал чужденец?

— Защо не? Никого не бих посъветвал, също емира на Мека, да не ме зачете. Аз съм Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Давуд ал Госарах, прочутият шейх на храбрите хаддедихни от племето шаммар. Отбележи си това!