— Всичко това е добре и вярно, скъпи Халеф, но нищо не променя по факта, че великият шериф не те познава и че в сравнение с Гхани тук, в Мека, ти си една сифр, кръгла нула. Великият шериф, доколкото все още вярва на Гхани, ще сметне разказа ти за приказка, а на оня няма да е трудно да представи стъпката ти като акт на омраза или отмъщение.
— Но ти забравяш прохода, тайния проход. Той все пак е най-доброто доказателство за истинността на моите твърдения.
— Проходът не е доказателство. Той доказва само, че Абадилах го е открил и от време на време го е използвал, за да се отдалечи незабелязано, повече нищо.
— Но все нещо трябва да се направи — настоя нетърпеливо Халеф. — Наложително е…
— Наложително е да видим как са конете ни, които достатъчно дълго ни чакаха — прекъснах го аз на думата. — Какво ще правим по-нататък, ще реши съответният миг. Имай търпение дотогава! На мен също не ми минава през ума да оставя Гхани да осъществи плана си.
Нашите арапи ни поздравиха с радостно пръхтене, когато отидохме да ги изведем от скривалището им. Откарахме ги в пещерата, където ги напоихме. После си направихме от взетите провизии един скромен обяд. Животните също получиха няколко шепи фурми. Когато най-голямата пладнешка горещина премина, се отправихме на път за дома. Понеже беше възможно и Гхани да е спрял някъде по пътя, за да избегнем една евентуална среща с него, поехме в малко по-северна посока, която трябваше да ни отведе до Ма’ла, Горния град. Разговорът протичаше едносрично, всеки беше зает със собствените си мисли. Ако трябва да бъда искрен, самият не знаех как да накарам „тоягата да заплава“. Нещо се противеше в мен да правя донос там, където не аз бях нападнатият. А пък и беше опасно да се набърква човек в машинациите на друг. Много лесно можеше самият да попадне между колелата. Въпреки бдителността на Гхани можех да го изиграя и да изчезна заедно с хаддедихните, но ми се струваше недостойно за един Хаджи Акил Шатир ефенди, съответно Кара Бен Немзи, да удря на бяг пред един нравствено пропаднал човек като Гхани, да оставим настрана очевидната опасност, в която трябваше да зарежа великия шериф. А това не можех, не биваше със сигурност да си стоварвам на съвестта. Впрочем беше много въпросително дали щеше така лесно да ни се удаде да се оттеглим от цялата работа, ако това бе залегнало в намеренията ни. Нямаше как да не си спомня мистериозните думи на мюнеджията, които бяха прозвучали като предсказанието на прорицател:
„Там ще намериш целта на сегашните си мисли, която ще ти донесе покой, там ще намериш също ключа за делото, чрез което ще бъдете спасени и не само вие, но и един друг.“ Първата част от това предсказание според мен вече се бе превърнала във факт, защото беше ясно, че находката, която бях открил в синьото молитвено килимче, беше от много голямо значение за душевния живот и цялото бъдеще на мюнеджията. Втората част като че също така отиваше към реализиране. „Другият“, който трябваше да бъде спасен, според подслушаното при пещерата Атафрах, можеше да бъде само великият шериф. Но в какво се състоеше всъщност делото, чрез което той и ние трябваше да бъдем спасени, сега още не знаех, а и ми се струваше безсмислено да си троша с това главата. Решението и бездруго щеше да си дойде от само себе си. Аз разчитах на водителството на Бен Нур и също малко на моето добро щастие. А че постъпвах правилно, скоро щях да узная. Решението дойде много по-бързо, отколкото можех да очаквам.
Пета глава
Пред великия шериф
Беше по времето на Магхриб, когато минахме край гробището с гроба на Хатидже и свихме в главната улица на Ма’ла. Скоро палатът на великия шериф беше зад нас и вече не оставаше много да яздим до „Су как ел Хаджар“, „Каменната улица“ когато насреща ни се зададе един отряд от половин дузина баварди77 на коне. По средата им вървеше един мъж, чиито ръце бяха вързани за стремето на един баварди, и в неговото лице за свой ужас познах… Кхутаб ага, персиеца. Халеф също се изплаши при вида му и от устните му се изплъзна едно полугласно „Аллах, Аллах“. Бяхме спрели неволно и сега заемахме с конете си цялата среда на улицата. Така гледахме очаквателно шествието, следвано от шумна и възбудена тълпа, която имаше доброто желание да се нахвърли върху арестанта.
И как само изглеждаше той! Дрехите му бяха в безпорядък и отчасти разкъсани, а следите от кръв по лицето даваха да се отгатне, че се е състояла битка. Какво се беше случило? И с какво персиецът, в основата си с добродушен нрав, беше предизвикал своето арестуване? Е, и бездруго щях да узная, защото твърдо реших да избавя приятеля от затрудненото положение, каквото и да струваше това.
Междувременно шествието беше приближило и един чернобрад тип, очевидно предводителят, ни викна грубо:
— Рух!78
Престорих се, че не съм го чул, и само дадох, когато повтори заповедта си, един знак на Халеф. Това беше очаквал дребният хаджи. Сбута коня си към този на предводителя и подхвана с тон, сякаш имаше подчинен пред себе си: