В Мека

— Как го каза? И кой си ти, че се осмеляваш да ни ругаеш с тоя тон? Да не би слънцето да ти е изсушило мозъка, че законите на добровъзпитаната вежливост и вежливата добровъзпитаност са изсъхнали в главата ти? Не виждаш ли, че аз и спътникът ми сме знатни господари, които не са свикнали да се подчиняват на първия срещнат, а да заповядват? Ти може би си ефендина79, когото падишахът — Аллах да го дари с хиляда години! — е поставил тук като паша? Или си даже сейидана, нашият господар, великият шериф в своята високопоставена особа, че трябва да преклоним глава в смирение пред теб? Казвам ти, даже Мохамед, Пророка, когото Аллах е удостоил да се наслаждава на блажеността на Седмото небе, да ни беше срещнал, пак нямаше да посмее да прояви невежливост към нас, та дори само от причина, че с това нищо не би постигнал. Мислиш, че трябва да се отдръпнем и да ти сторим място? Защо? Откога високопоставеният отстъпва на низшестоящия? Ние сме спрели на средата на улицата. Да. Но това трябваше да ти подскаже, че възнамеряваме да говорим с теб. Вие сте арестували един мъж, който е наш приятел. И ние изискваме от теб сведения, по каква причина се е случило така. Аллах да помилва разсъдъка ти с нужното прозрение, за да съзнаеш дълбочината на моите думи и достойнствата на нашите неоценими качества Аллах йесал-лимак! (Аллах да те пази!)

Речта беше произнесена с такава сериозност и думите бликаха толкова бързо от устата на хаджията, че предводителят ги изтърпя, без да направи опит да го прекъсне. Той не ни познаваше, но виждаше животните ни. Като всеки ориенталец заключи от тяхната стойност за общественото положение на собствениците им. Това го направи несигурен и отговорът беше по-учтив от този, който навярно в друг случай щеше да даде. Аз самият през това време бях насочил вниманието си към персиеца. В мига, в който ни беше забелязал, тъмна червенина бе заляла чертите му. Като видя, че погледът ми е отправен към него, поклати бавно глава, сякаш искаше да каже, че няма смисъл да се опитваме да му помогнем, а трябва да го оставим на съдбата му. Изобщо имаше много потиснат вид. Не гняв, не озлобление бе залегнало на лицето му, а дълбока, печална сериозност.

Междувременно Халеф беше свършил и брадатият отвърна:

— Извини ме, не знаех с кого си имам работа. Но не ни задържай! Ние трябва да отведем в зандана тоя мъж, който е злосторник и изповедник на проклетото учение Шиа.

Сега беше време за мен да се намеся и аз казах с достойна физиономия на предводителя:

— Почакай още миг, о, колагаси на тези храбри баварди! Какво е престъпил нашият арестант?

— Посегна на няколко истински вярващи.

— Какво имаш предвид? Искаш да кажеш, че тоя мъж, който в своята страна заема един много висок пост, е подхванал сбиване?

Че аз го заговорих с „колагаси“, сиреч „капитан“ го поласка, както забелязах. Но директният ми въпрос го смути.

— Това не знам. Ние бяхме в двора на джамията, когато в близост до Кааба се надигна гюрюлтия. Като се завтекохме нататък, видяхме няколко души да се боричкат и ги разбутахме. Хората ни посочиха тоя мъж като виновник и ние го забрахме, за да си получи утре наказанието от нашия господар, емира.

— Значи нищо не е доказано и аз настоявам случаят да бъде внимателно разследван, за да не бъде нашият приятел осъден невинен. Но необходимо ли беше да връзвате и да се отнасяте с този мъж като с обикновен престъпник? Мисля, че ако бяха дошли аскерите на пашата, а не вие, щяха да бъдат по-учтиви.

Че си послужих с аскерите на пашата срещу баварди, беше шахматен ход от моя страна. Както двамата владетели на Мека стояха в постоянно съперничество, така бе и с техните органи на сигурността. Когато някой размирник бъдеше заловен от турските войници, биваше отвеждан в турската служба, а онзи, който случайно биваше спипан от баварди, отиваше пред великия шериф или неговия каймакам — шериф, заместващ господаря си в обикновените случаи. Единият биваше отвеждан в затвора на емира, другият — в този на пашата. На тези странни порядки се дължеше обстоятелството, че двете институции на сигурността се стараеха да изпъкнат една пред друга и опитваха да засенчат противника къде как можеха.

Намекът за аскерите на пашата и скритият в него упрек за неучтивостта има за последица, че смущението на брадатия нарасна. Той съзна, че е извършил грешка и е действал прибързано. В стремежа си да поправи тази грешка се обърна към мен с въпроса:

— Какво трябваше да сторя? Не е наша работа все пак да разследваме случая.

— Това аз и не твърдя. Но ти трябваше да арестуваш и другите, забъркани в крамолата, или пък, след като не си го извършил, да пуснеш и персиеца да си върви по неговия път. Той щеше да ти каже жилището си, така че щеше да можеш по всяко време да го привлечеш под отговорност.

Брадатият се загледа замислено пред себе си. Очевидно не знаеше какъв отговор да даде. Помогнах му да излезе от затрудненото положение.