В Мека

— Аз не си отдръпвам ръката, а ти я давам за втори път. Не гледам на теб като на лутащ се във вярата, а като на нещастен брат, който се нуждае от моята помощ. Ти веднъж ми каза, че братята ти те мразели. Приеми мен на тяхно място като свой брат. Искам с любов да заменя онова, което са ти причинили като горест и страдание. Доволен ли си?

Мюнеджията подаде и другата си ръка и попита усъмнено:

— Искаш да станеш мой брат? Наистина ли искаш? И още ме питаш дали съм доволен? О, аз щях да бъда доволен дори само да не ме прогонеше, да ми позволеше да остана при теб. Повече не съм и смеел да си пожелая. А сега чак да намеря брат… брат…!

— Предчувствам, че скоро ще намериш нещо повече от брат, ще придобиеш отново покоя на сърцето си. Но и ти трябва да сториш своето, трябва да се молиш за тази милост!

— Да се моля, казваш? — възкликна мюнеджията измъчено. — Ех, ако все още можех! И ако знаех как да се моля! Дали с: „Я абана еллскуиси, фи ’самават, ята Кудиса «сумка!»“?4

Така вече нямам право да се моля. Загубих тази молитва, когато обърнах гръб на християнството. Или да кажа: „Бисмиллахи ’ррахмани ррахим?5“ („С името на Всемилостивия и Милосърден Аллах!“)

Така вече не мога да се моля, от днес вече не!

Но как иначе да се моля, че молитвата ми да се въздигне до трона на Аллах и да намери милост?

— Моли се така, както ти внушава сърцето! А Аллах ще чуе молитвата ти, дори да няма обичайната молитвена форма. Не е ли казал Иса Бен Мариям, чието учение някога си изповядвал: „Просете и ще ви се даде; търсете и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори!“?6

Търси Аллах с естествено, чисто сърце и той ще ти се открие и ще ти даде покоя, който си изгубил.

— Покоя! О, дано само излезеш прав, ефенди! Как здраво ще го държа тоя покой, та да не ми го откраднат пак!

— Откраднат? Нима мислиш, мюнеджи, че на някого могат да му откраднат ей така покоя като някоя кис ед дахаб?7 Наистина ли си убеден, че той самият няма да има вината за това? Или човек си носи покоя просто в джаиб ел машлах8, та първият срещнат харами9 да може без усилие да му го задигне? Не мюнеджи, покоят е нещо толкова вътрешно, свързано с душата в скъпоценно единство, че никой харами, дори най-хитрият и умният, не може да ми го задигне.

— Мен ли имаш предвид с човека, дето разнася небрежно наоколо покоя си в джоба и поради това лесно може да го изгуби? Ефенди, ако знаеше историята ми или ако беше преживял и изпатил това, което на мен ми дойде на главата, нямаше да ме преценяваш толкова ниско.

— Не исках да те оскърбявам и говорех общо. Но и без да ми разкажеш историята си, знам, че не си съвсем без вина по отношение сполетялото те нещастие, не може да си без вина.

— Как можеш да го твърдиш така категорично? Та ти изобщо не ме познаваш, не знаеш какво положение съм заемал в раншния си живот.

— В това отношение не съм толкова незнаещ, колкото си мислиш — ухилих се аз. — Аз те смятам за персийски учен от руска националност, ако не и преподавател в прочутия колеж в Техеран.

— Машаллах! — извика мюнеджията удивено. — Наистина знаеш! Къде си чувал за мен, ефенди?

— Нищо не съм чувал. Стигнах до това заключение чрез размишления. Че си европеец, ти самият не отрече. Останалото не бе трудно да се заключи. Един учен европеец, който години наред е пребивавал в Персия. Дипломат не можеше да си бил, защото иначе щеше да прозреш Гхани, твоя така наречен благодетел. Оставаше само една вероятност. Знаех, че шах Наср-ед-Дин е почитател на европейското образование и привлича за училищата си преподаватели от западните страни. Коя страна при това положение излиза на преден план? Ами приятелска Русия, по-малко другите европейски държави, които шахът опозна по-отблизо едва по-късно, при пътуванията си из чужбина. Само едно ме учудваше, че в положението си на персийски преподавател можеш да бъдеш богат. А ти каза, че при пристигането си в Мека си бил заможен. Пък персийската катедра не ми се струва подходяща за трупане на богатства, макар да приемам, че шахът не плаща зле на своите западни професори.