В Мека

— Ефенди, с учудване чувам, че си добре запознат и с персийските порядки. Шахът плаща добре, но богатство така не може да се събере. Онова, което притежавах, не бях спечелил с професията си, а ми се беше паднало от наследствена част от имота, оставен от баща ми, граф Вернилов, богат руски помешчик — мястото няма отношение към нещата — на тримата си синове. И с това веднага започва моята тъжна история. Баща ми и братята ми не ме обичаха. Във възгледите си те бяха феодали, както наричаме такива хора, но в степен, която поне в моите очи, граничеше с прекаленост. Ето защо предизвиках крайното им недоволство — бях най-младият от фамилията, — когато с течение на годините забелязаха, че проявявам склонност да вървя срещу традициите на тяхното съсловие. Ефенди, може би си чувал нещо за руския граф Лев Толстой и произведенията му? Признавам, че неговият начин на разбиране на живота оказа решаващо влияние върху цялата ми житейска насоченост. Реших да се посветя на учението. Дори само това щеше да ме раздели с моето семейство, което в своя краен консерватизъм виждаше в мое лице един ренегат, един изменник на най-святите традиции на своето съсловие. Ефенди, не твърдя, че процесът ми на образование е бил най-пълният. По отношение на образованието ние русите се нареждаме далеч зад европейските държави като примерно Германия и Франция. Но по моя преценка аз пристъпвах с широко отворено, възприемчиво сърце към всички важни и решаващи въпроси, които вълнуваха моето отечество. Наклонностите ми ме насочиха към следване на история. И сега се стигна до пълния разрив с моето семейство. Изучаването на историята и нейната връзка с икономиката на страните породиха у мен мъчително недоволство от паразитното съществуване, което бях водил досега като член на едно привилегировано малцинство, а желанието да се усъвършенствам и да бъда полезен ме накара да се отрека от досегашния си живот. След приключване на следването получих на сравнително млади години катедра в университета в Петербург. Възползвах се от влиянието си устно и писмено да застъпвам възприетите от младостта възгледи. Защитавах всичко, което смятах за достойно за моята подкрепа, особено равноправието на народите и потисканото селячество. Че проявявах съчувствие и към Полша, е ясно. Излязох открито срещу плана на руското правителство, целящ пълното порусване на полските провинции. Хвалеха ме, че притежавам във висока степен дарба на красноречие и аз постигнах доста значителни успехи. Сигурно разбираш, ефенди, че тази форма на моята дейност направо наливаше масло в огъня на омразата, с която ме преследваше фамилията ми. Бях убеден, че ако баща ми беше още жив, щеше да ме лиши от наследство. Но така, в притежание на голям наследствен дял, лесно се примирих с факта, че братята ми прекъснаха всякаква връзка с мен, и се ожених за едно бедно момиче, но от кръга на петербургското дворянство, за което мислех, че споделя убежденията ми. Е, след краткото щастие нещастието се стовари върху мен. Атентатът на нихилиста Дмитрий Каракозов срещу цар Александър II постави началото. Старорусите, към които се числяха като изтъкнати членове и моите братя, ме свързаха — бях техен опасен противник — със злополучния атентат. Как успяха, за мен и до ден-днешен е загадка, защото никога не съм имал вземане-даване с нихилисти. Главното е, че предстоеше близкият ми арест и щях да попадна в затвора, без понятие да си имам, ако не беше ме предупредил един приятел. Обърнах по-голямата част от състоянието си в налични пари и попитах младата си съпруга дали иска да ме придружи. Едва сега опознах истинския й характер — нейната любов се оказа лицемерие и сметкаджийство. Каза ми открито, че се е омъжила за мен, за да дели блясък и чест, но не изгнаничество.

Мюнеджията спря. Споменът за миналото го беше развълнувал. Прекара свободната ръка по челото си, сякаш искаше да пропъди всички мъчителни мисли, и продължи: