В Мека

Твърде скоро щеше да последва събуждането от съня, в който ме люлееше и приспиваше моето безгрижие. И това събуждане беше ужасно! В една тъмна нощ петима маскирани мъже нахлуха в дома ми и ме изтръгнаха от постелята. После ми вързаха очите и ме отведоха окован. Накъде ме водеха, не можех да разбера, бях полумъртъв от страх. Когато можех отново да мисля ясно, се намирах в някаква тъмна дупка… сам! И тогава схванах с ужасяваща яснота какво възнамеряваха да правят с мен. Моите врагове отново бяха удържали победа над мен. Подозирах как бяха подхванали нещата. Сетих се за предупрежденията на моя приятел, от чиято уста по-късно узнах цялата истина. Християнските интриганти бяха успели в дяволския си замисъл, бяха убедили персийската полиция, че моята личност представлява опасност за държавата. И сега трябваше да изчезна безследно! Познавах твърде добре персийския метод за раздаване на правосъдие, за да не разбера, че съм изгубен, ако не се явеше някой ангел да ме спаси.

Тревожното чакане в това ужасно място ми се видя цяла вечност, но в действителност не бяха минали повече от три часа. Ама какво изпитах през това време, ефенди, не мога да ти опиша. Помня само, че беснеех като пощръклял и проклинах Бога, хората и самия себе си, докато се свлякох от изтощение на мръсните каменни плочи. Ето че чух в ключалката да изщраква ключ, вратата се отвори и влезе… моят ангел-спасител, моят приятел Абадилах! Държеше притъмнен фенер в ръка. Той не ми остави време да изразя удивлението, което изпитах при неочакваната му поява, а каза припряно:

„Да оставим сега всички обяснения! Трябва да изчезнеш, моментално да изчезнеш! Благодари на Аллах, не на мен, че в последния миг научих за покушението!“ По същото време вече ми бе свалил оковите, повлече ме нагоре по тясното стълбище на подземието и ме изведе по някакъв дълъг тъмен ходник на открито. Излязохме на тъмна улица, където ни чакаше слугата на Абадилах с три коня. Да се метнем на седлата и да полетим вихрено по безлюдните улици, бе работа за миг. Един час след напускането на града моят спасител спря и ми даде необходимите обяснения. Научил — не пожела да каже как, защото дал тържествено обещание за мълчание на някакво лице — по какъв начин трябвало да бъда обезвреден още тая нощ и незабавно взел мерки за моето спасение. Първата му работа била да подкупи с крупна сума ключаря на затвора. В този миг той вече бил избягал от града. После трябвало да се набавят конете и необходимия багаж. С тази задача бил натоварен слугата. Самият Абадилах се наел с по-мъчната и опасна част — моето освобождаване. Колко рискувал при това, ми стана ясно едва по-късно. Защото паднеше ли върху него подозрението, че ми е помогнал да добия свободата си, свършено беше с положението му в Двора в Техеран. Сега разбираш ли, ефенди, как можех да твърдя, че Абадилах е единственият човек, който ми е оказал любов в живота? И че мястото ми беше до страната на моя благодетел въпреки всичко неблагоприятно, което узнах за него?

Не се заех да отговоря, а го помолих да продължи разказа си.

— Абадилах отново ми направи предложение да отида да живея при него в Мека. Можеш да си представиш, ефенди, че този път с радост се съгласих. Вярно, той не можеше да тръгне с мен веднага, а и в друго отношение се нуждаех от помощта му. Освен моята персона трябваше да бъде спасено и състоянието ми, което бях депозирал в шахската банка. Ако не бъдеше изтеглено навреме, щеше завинаги да бъде изгубено. Държавната хазна и джобовете на алчните чиновници щяха да го погълнат. Оказа се, че съобразителният Абадилах е помислил и за това. Беше взел хартия, мастило и дори печата ми — как беше успял да се добере до него, като мястото му беше на писалището в къщата ми, за мен и до днес е загадка и ме накара да направя едно пълномощно, по силата на което банката веднага трябваше да му предаде депозита. Той възнамеряваше да го прибере още на същото утро, веднага щом банката отвореше. Името на предявителя не беше упоменато в пълномощното, за да не го подхвърли на опасност. Така поне, мислех си, състоянието ми ще бъде спасено, макар да губех дома си.