В Мека

Иом ес сабт и йом ес хадд протекоха доста спокойно. Причината за това действително трябваше да се търси най-вече при нас, тъй като през повечето време си стояхме вкъщи. Вестта за случилото се, както очаквах, се бе разпространила с бързината на вятъра из целия град и последицата от това беше, че къщата ни от заранта до вечерта бе обсадена от любопитна, ориенталски досадна тълпа. Имах чувството, сякаш половината Мека си е дала среща на „Каменната улица“, за да види поне къщата, подслоняваща забележителните хора, за които се говореха толкова необикновени неща. Повечето сигурно тайно се надяваха, че ще им се удаде да мярнат дръзкия насрани, спечелил очевидно благоразположението на великия емир, докато най-нахалните и досадните, изглежда, си бяха наумили да не мръднат от мястото, докато със собствените си очи не са се убедили в най-голямото чудо на деня — слепия и внезапно отново прогледнал мюнеджи. На мен, разбира се, не можеше и през ум да мине да се превърна в мишена на тяхното любопитство, ала графът беше на друго мнение. Той каза:

— Защо да не им се покажа, ефенди? На мен това нищо няма да навреди, а за вас, особено за теб, може само да е от полза, ако меканците чуят истината от моята уста. Така че нека си идват!

И те запристигаха! Първо една дузина попрехвърлили години мъже помолиха да видят стареца. Осведомиха, че го познавали още когато бил зрящ, така че би трябвало да си ги спомни. Бяха пуснати да влязат и им бе предоставено доста време да задоволят любопитството си. Окуражени от техния успех, десет други последваха дузината. Беше забавно какви претексти измъдряха, за да постигнат желаната цел. Клетият граф! Сигурно никога не беше чел онова място от Гьотевия „Ученик на магьосника“:

„Духовете призовани,

сега не ще освободя!“