В Мека

Иначе нямаше толкова спокойно да каже: „Нека си идват!“. Във всеки случай наказанието и този път следваше предизвикателството по петите. Целия предобед на съботата графът едва си поемаше дъх и по обяд беше заставен, за да овладее донякъде наплива, да устройва буквално масови приеми. Дълго гледах спокойно, макар да забелязвах колко много изтощава това стария човек. Но когато един недорасъл обесник, който изобщо нямаше работа при нас и поради това го отпратих, просто се промъкна между краката ми и избяга в стаята на графа, нишката на търпението ми се скъса. Побързах след него и го спипах точно навреме, преди да е извършил белята. Беше клекнал зад нищо неподозиращия граф, който не му обърна внимание, понеже беше достатъчно зает с гостите си, и тъкмо се канеше да отреже с един нож парче от неговата камис113, когато ръката ми го шляпна по врата. Находчив като всички меканци, когато се касае за някоя далавера, той сигурно щеше да развърти цветуща търговия с амулети, ако му се беше удало да постигне целта си. За съжаление аз проявявах към подобен род „алъш-вериш с реликви“ достойна за съжаление липса на разбирателство. Изхвърлих навън жадния за печалба хлапак въпреки енергичните му протести, след като го бях угостил с няколко ориенталски „урока“ зад ушите. И дадох разпореждане оттук насетне да бъдат отпращани всички, идващи „да посетят светия факир“. Тази мярка ни осигури, наистина, въздух в къщата, но в никой случай не допринесе за разтурването на „народното събрание“ пред нея. С присъщата за ориенталеца упоритост или по-точно казано безгрижие, което и представа си няма за ценността на времето, те продължиха обсадата. Но тя сега вече не можеше да смути нашето спокойствие, поне докато храбро оставахме вкъщи. Ала излезеше ли някой от хаддедихните пред къщата по някаква работа, със спокойствието му беше свършено. Той веднага се превръщаше в център на кряскаща любопитна тълпа, която му стоварваше такъв град от въпроси, че можеше да се спаси единствено със сигурен скок зад закрилящата порта. При тези обстоятелства беше за предпочитане да не се показвам навън дори и да не бях направил едно друго наблюдение. Резултатът от вчерашното махкаме и волята на великия емир общо взето бяха повлияли по благоприятен начин върху настроението на меканците към нас. А обяснението на мюнеджията, предаващо се от уста на уста, навярно също стори своето. Но това не можеше да ме заблуди, че в по-голямата си част фанатичният дух бе останал недокоснат. Повечето погледи, отправени към нашата къща, в никой случай не излъчваха враждебност, наистина, ала тук-таме съзирах някое мрачно око, което не си даваше труда да скрие яростта от присъствието на „проклетия гяур“, който въпреки всичко оскверняваше Свещения град. И аз нито за миг не хранех съмнение, че нашето положение в Мека по никой начин не е така сигурно, както изглеждаше понастоящем. Горко ни, ако не ми се беше удало да открия съзаклятието на Гхани и да го държа по този начин в ръцете си! И три пъти горко ми, ако моят смъртен враг успееше да осъществи своя замисъл! Цялото вчерашно махкаме със своите излагащи го разкрития не би било достатъчно да ме защити от яростта на тоя фанатичен мюсюлманин. Какво вредеше в очите им на Гхани, че се е заклел лъжливо в Аллах и Пророка? Нищо! Това не ги засягаше повече от една хаббет ер рамл, песъчинка, подхваната и отнесена от вятъра кой знае накъде! А пък и в други неща още да се беше провинил Гхани, той в крайна сметка беше мюсюлманин и отгоре на това шериф и потомък на прославения Сватадах, за когото по начало всичките седем небеса на Мохамед стояха открити. Но какво бях в замяна на това аз? Един проклет гяур, който би могъл да говори за щастие, ако един ден му бъде отворено само второто от седемте отделения на Джехеннем, отредено за приемане на християни.