В Мека

Едва го бях казал и килимът, зад който беше изчезнал слугата, бе отметнат настрани и пашата влезе. Беше нисък на ръст и това обстоятелство караше едно качество на неговото тяло особено силно да изпъква. Той беше именно дебел, даже много дебел. Черният, богато украсен с галони мундир бе толкова опнат от тялото му, че очаквах всеки миг да се пръсне по шевовете си. Безбрадото лице с увиснали бузи създаваше впечатление за добродушие, а окръгленото носле показваше онзи цвят, който при следовниците на исляма най-малко би трябвало да се очаква. Дали пашата не бе отдаден на една привичка, намираща се в пълно противоречие с Корана и всички негови тълкувания и имаща пряка връзка с ферментиралия гроздов сок? Или страдаше както простодушният мютеселим някога в Амадийе116 от „известна болести на кръвната и нервната система“, срещу които европейските лекари предписват като лекарство прочутата напитка на Ной, наречена на латински „vimim“? Така ми се струваше. Като цяло пашата правеше впечатление на мъж, който и на мравката път сторва. Но само за повърхностния наблюдател. Аз много добре забелязах една черта на хитрост и лукавство, уличаваща в лъжа добродушието, което обикновено се приписва на дебелите хора. А пък и беше саморазбираемо, че падишахът няма да повери един такъв труден пост, какъвто е управляването на Хеджас, на човек, който не притежава и най-малката дипломатическа способност. Във всеки случай не бих си го пожелал за враг, това беше сигурно, ако бях жител на Свещения град.

Спрямо нас пашата действително се показа от най-добрата си страна. При неговото влизане ние се бяхме надигнали, но той веднага ни призова да си седнем на местата. След като си бяхме разменили обичайните формули на вежливост, плесна ръце и слугата поднесе първото блюдо на Аша. Ще пропусна изброяването на отделните ястия, достатъчно е само да кажа, че бяха достойни за един паша. А им бяха отдадени всички почести от… пашата. Аз никога не съм бил голям чревоугодник, а и задоволяващият се с малко Халеф никога не се присягаше при отдала му се възможност като онези хора, които искат да си отядат за дни и седмици преди предстоящите пости. Но пашата! При моите пътешествия късметът ме беше събирал с много дебелаци от всякакви националности и аз неведнъж съм имал повод да опиша на какво са способни такива хора в яденето. Ето защо само бих се повторил, ако понеча да опиша в подробности, как съдържанието на един поднос след друг отиваше по своето предназначение. Когато пашата избърса с шумна въздишка след последното блюдо с кърпа уста, подносите бяха празни — бом бош.

Сега плесна отново с ръце и слугата поднесе… три шишета вино и също толкова чаши. Значи все пак бях предположил правилно! Халеф ми смигна весело, а пашата се сметна длъжен да даде обяснение.

— Ефенди, аз съм вярващ син на Пророка и строго се придържам към предписанията на Корана. Но още когато живях като миралай в Стамбул, развих едно страдание, за което при много хукама117 търсих облекчение, но напусто. Накрая стигнах до умната мисъл да се допитам до един западен хеким. Той от пръв поглед различи коварния корен за моята болест и ми предписа като цяр по едно шише вино след всяко ядене, което аз с чиста съвест мога да изпивам, понеже Пророка не е запретил церовете. Ама извън яденето не вкусвам и капчица, защото съм строго вярващ привърженик на Пророка. Нали ми вярваш, ефенди?

Я луфт! (Ей Богу!), за малко да възкликна. По цяло шише вино след всяко ядене! По тая причина значи е пурпурният цвят на обонятелния орган на пашата! О, Мохамед, ако знаеше колко много си мамен понякога! Но гласно отвърнах:

— Хазретин, убеден съм в това.

— Ти като християнин — продължи пашата — няма защо да се отказваш от тая наслада, която Мохамед за съжаление е забранил на своите вярващи, Но не знам дали шейхът на хаддедихните…

— Нека твоя милост бъде рахат в това отношение! — беше бързо прекъснат от Халеф. — Кара Бен Немзи, моят приятел, който самият е прочут хеким, ми е позволил от време на време да си доставям насладата от сока на лозата.

— Значи и ти си болен? Може би дори страдаш от смущение в храносмилането като мен? — попита пашата с най-невинен тон. — Даа, франкските хукама са умни, много по-умни от нашите. А ти, ефенди, трябва да си от най-умните, защото, както чух, си върнал на слепия мюнеджи виделината на очите. И как пък успя да я свършиш тая уйдурма?

— Прощавай, хазретин, ама ти сигурно разбираш, че един хеким не обича да разтръбява своите тайни.

— Значи тук има тайна? В такъв случай наистина няма да настоявам повече.

Известно време той гледа замислено в земята. После внезапно придаде на разговора друга насока. Като вдигна предупредително вежди и хвърли един изразителен поглед към вратата, продължи:

— Ефенди, чух, че искаш утре вечер да разгледаш с неколцина от твоите хаддедихни Кал’ат Джияд?

На думата „разгледаш“ постави особено ударение, с което искаше да намекне, че темата трябва да бъде третирана с предпазливост — вероятно от съображение за евентуален подслушвач. Аз влязох в тона му и отвърнах: