В Мека

От пристигането на аскерите едва ли беше минал повече от четвърт час, когато излезе последният себид, за да тръгне по пътя на останалите. И сега радостта на моите хаддедихни се прояви бурно. Ликуването им беше толкова голямо, че зарази и аскерите, които най-малко бяха допринесли за цялата работа. По-спокойно се държеше великият шериф. Но очите му влажно блестяха, когато дойде при мен и улови ръката ми.

— Ефенди, благодаря ти. Само тези думи каза, но от тона му долових толкова неизречени неща. Ето защо отговорих:

— Емир, не благодари на мен, а на Аллах, който ме изпрати за твое спасение! А ако искаш да ми доставиш радост, употреби влиянието си пашата да не осъди прекалено строго пленниците. Знаеш, че съм християнин и не мисля толкова лошо за бени себид, които са само подведени.

— Ефенди — отвърна емирът покъртен, — разбирам те и ще бъдеш доволен от мен.

Сега всичко при нас беше в най-добър порядък и аз намерих време да помисля за други неща, за които трябваше да се погрижа. Подбрах си пет хаддедихни и се отправих, след като се бях сбогувал с великия шериф, към прохода, за да навестя Халеф. Една безкрайно дълга редица от кремъклийки, пищови и ножове, лежащи по земята, маркираше пътя. Когато стигнахме при дървената врата, си позволих шегата малко да подкача Халеф. Заповядах на придружителите си да забарабанят с прикладите на кремъклийките по вратата. Отговорът беше един подигравателен кикот отвън. После се разнесе гласът на Халеф:

— Пак ли сте тук, плъхове и потомци на плъхове бащи? И какво търсите на това място? Ако в дупката не ви харесва, защо тогава се намърдахте, а? Или може би огладняхте? В такъв случай ви давам съвета да се плюскате един друг, ама почвайте полекичка отдолу, та да…

Сигурно щеше още дълго да дрънка, ако не бях го пресякъл на думата:

— Драги Халеф, не бих могъл все пак да се хапя с твоите хаддедихни, я. Опасявам се, че едва ли ще си ми благодарен за тая работа. Така че задръж добрия съвет за себе си и…

— Хамдулиллах, та това е гласът на моя сихди! Той самият е тук, значи всичко трябва да е минало добре. Махайте бързо гредите, за да може да излезе и взаимно да си разправим нашите геройски дела!

Чух да отместват тежките греди, а после вратата се отвори. Вън стояха десетина хаддедихни и ни посрещнаха с ликуване. Но преди да отговоря на въпросите, с които Халеф ме щурмува, поисках да ми направи доклад. Когато разказа как близо три часа лежали зад каменните развалини и вече гинели от нетърпение, додето най-после, най-после тайната врата се отворила, аз го прекъснах:

— Извинявай, Халеф, че ви накарах толкова дълго да чакате, но и при най-добра воля не можех да дойда по-рано, за да пусна бени себид да влязат.

— Как… ка… ка… какво? Ти… ти си им отворил? Да ме будалосваш ли искаш?

— През ум не ми минава.

— Но къде всъщност остана Гхани?

— Беше възпрепятстван да дойде, тъй като внезапно бе сполетян от фалудж ел а’дха.120

Ето защо ме помоли вместо него да отворя вратата на неговите съюзници.

— Аллах, Аллах! Сега те разбирам. Сигурно ти си бил този, който е причинил на Гхани тая парализа на крайниците. Ама другото схващам толкова по-малко. Бени себид би трябвало веднага да забележат, че не си техният съюзник, когото със сигурност са очаквали да видят, и да те пречукат на място.

— Не съвсем! Както виждаш, все още съм малко жив. С други думи, те ме сметнаха за Гхани.

— Машаллах! Как е възможно? И как са имали наглостта, теб, прочутия Кара Бен Немзи ефенди, да сбъркат с оня мискинин? За тая работа заслужават един здрав даяк. И на мен много ми се ще да покажа с помощта на моя курбач на тия диванета, от първия до последния, каква голяма разлика има между теб и фалшивия Гхани или по-точно между истинския Гхани и действителния Кара Бен Немзи. И какви очи облещи шейхът, неговият зет, като разбра какво смехотворно объркване е направил на хора, неподлежащи на никакво объркване?

— Почти толкова големи, каквито ти направи преди малко, скъпи Халеф, когато ти казах, че аз съм посрещнал бени себид.

— Хесаре (Жалко), много жалко, че не присъствах! Защо всъщност уреди нещата така, че на мен да се падне по-малко разнообразната част от работата?

— Успокой се, скъпи Халеф, в замяна на това твоята част беше най-важната. Защото за мен щеше да бъде невъзможно да пленя враговете, ако ти и Кара Бен Халеф не бяхте се явили с отделенията си толкова точно на мястото.

Лицето на честолюбивия хаджи, което напоследък беше малко потъмняло, грейна из един път отново и той извика с видимо облекчение:

— Сериозно ли го казваш, наистина ли сериозно? Щом ти го рече, трябва да го вярвам, ама ще ти призная, че през всичките тия часове се чувствах като някое куцо ’асфур121 пред голям куп хубуб122, което е принудено търпеливо да гледа как другарите му кълват зърно подир зърно, без да му оставят накрая макар и само едно-едничко.