В Мека

След приблизително пет минути една странична клисура се отклони на юг. В нея ли бяха завели бени себид, или бяха продължили направо? Привлякох моето фосфорно шишенце за съвет. Сиянието му беше достатъчно светло да различа, че изходът на страничната клисура беше буквално осеян със следи. Значи търсените при всички случаи трябваше да се намират там. Оттук нататък проявявахме двойно по-голяма предпазливост, отчитайки, че всеки миг можем да се натъкнем на пост. Такъв непременно трябваше да има поставен при отклонението на новата клисура. Че това не бе направено, ме учуди много и ме убеди, че оставените стражи трябва да се чувстваха много сигурни. Също сега не се виждаше нищо подозрително, макар да се оглеждахме внимателно. Продължихме да вървим, докато след един завой клисурата внезапно се разшири. Образуваше една голяма котловина, както можеше да се види на увеличаващата се утринна светлина. До задния план, където вероятно стояха животните, окото, наистина, не достигаше. В замяна на това пък видяхме нещо друго. До стената на долината, немного далеч от нас, гореше огън, поддържан от камилски тор, край който клечеха пет фигури. Не ни бяха видели да идваме, защото предпазливо се бяхме придържали в сянката на клисурата. Пушките им се намираха странично между тях и нас, събрани под формата на пирамида, така че за момента нямаше защо да се опасяваме от тях.

Всичко изглеждаше толкова безобидно и толкова малко опасно, че реших да не губя време с промъкване. Закрачих направо към стражите и моите хаддедихни съобразително ме последваха.

Като чуха стъпките ни, бени себид скочиха и се загледаха очаквателно в нас. Явно ни сметнаха за неколцина от съплеменниците си, изпратени да подберат тях и животните. Това погрешно мнение беше добре дошло за нас, защото ни позволи да приближим толкова, че когато най-сетне схванаха заблудата си, беше твърде късно да се подготвят за отбрана. Няколко бързи скока ме отведоха между тях и пушките. После извадих револвера и го насочих заплашително към тях.

— Никакво движение! Който посегне към ножа или пищова, ще получи незабавно куршум. Вашият шейх е пленен с всичките си воини в крепостта. Така че съпротивата е безполезна.

Думите ми прозвучаха толкова ужасно на слисаните пазачи, че оказаха по-голямо въздействие от запънатия револвер. Те стояха като вцепенени, така че за моите хаддедихни беше лесно да ги надвият. Не минаха и пет минути, те лежаха вързани на земята, а ние бяхме господари на положението. Повече не се интересувах от пленниците, а се запътих към задната част на котловината, където животните на бени себид стояха или лежаха плътно скупчени. Преброих около триста камили, останалите бяха коне. Един от тях особено привлече вниманието ми. Беше великолепен бял кон, огнен неджийски жребец с червени ноздри. Едва ли се лъжех, като приех, че принадлежи на шейха. Отведох го настрани, защото него исках да яздя по обратния път. После дадох знак за потегляне. Конете бяха вързани един за друг, за да не се отклонят от пътя. При камилите тази мярка не беше необходима. След като вързахме пленниците върху конете им така, че да не могат да офейкат, възседнах неджийския жребец. Отначало той прояви желание да ме хвърли, но скоро разпозна в мое лице майстора си и се подчиняваше доброволно на натиска на бедрата. Застанах начело на дългата върволица. Зад мен един хаддедихн яздеше джамал, после идваха ездитните камили и накрая следваха конете. В началото се движехме ходом през клисурата, но когато достигнахме откритата пустиня, животните, на които движението очевидно подейства благотворно, от само себе си преминаха в лек тръс, така че бързо напредвахме.

Междувременно дрезгавината бе отстъпила и над планините Тайф небето поруменя. По целия път не срещнахме никакъв човек, докато навлязохме в улиците на Долния град. Те също бяха безлюдни, изключвайки неколцината ранобудници, които при нашето приближаване се отдръпваха настрани и разтъркваха удивено сънени очи. Тъй като достъпът към цитаделата се намираше откъм страната на града, трябваше да прекосим градския квартал Ел Месфалах. При това минахме и край къщата на Гхани. Пътната порта беше отворена и под нея стоеше един мъж, който сякаш очакваше някого. Като ни забеляза, излезе напълно на улицата и ни погледна с израз на напрежение, който ми подсказа, че е посветен в плановете на своя повелител. Вероятно отдавна чакаше някаква вест от своя господар и от факта, че водим свободни животни, заключи, че принадлежим към себид и нападението над Джияд е успяло. Пленниците не можеше да види, понеже бяха отзад при конете.

Хрумна ми една идея. Насочих коня към човека и го поздравих:

— Сабах ел хер! (Добро утро!) Не си ли слуга на Абадилах, когото наричат Ел Гхани?

— Иис’д сабахак! (Нека е щастливо утрото ти!) Такъв съм.

— В такъв случай имам една заръка за теб. Господарят ти желае ти и останалата мъжка прислуга да отидете при него в крепостта, и то още сега. Има нужда от вашите услуги.

— Аллах акбар! (Аллах е велик!) Значи замисълът му е успял?