В Мека

Моето спокойствие го възбуди още повече. Гласът му звучеше дрезгаво, когато изригна с едва овладяна ярост:

— Аллах йихракик! (Аллах да те изгори!) Ти трябва да си продал душата си на Шейтана, за да ти разкрива той всички тайни. Къде са животните? Казвай бързо, ако не искаш да те прокълна!

— Че защо пък толкова много държиш да знаеш? Това и бездруго няма да ти допринесе никаква полза, тъй като вие никога вече няма да видите животните си.

— Никога… вече… няма… да видим… животните си? Какво… какво искаш да речеш с това?

— Е, не е трудно да си помислиш, че ние гледаме на тях като на наша плячка. Или смяташ, че ще ви ги върнем, за да продължите своите разбойничества?

Думите ми прозвучаха зловещо и шейх Ахмед изпадна от усмивката ми и спокойния начин на изразяване в такава възбуда, че го разтресе спазматичен смях и само на пресекулки успя да изрече думите:

— Да… да… да… за вас наистина е много сгодно… мога да си го представя… четиристотин ездитни животни… ей така из един път ви падат в ръцете! О, колко си умен, изключително умен! И сега знам защо твърдиш, че си плячкосал животните. Защото мислиш, че с това можеш да ме будалосаш. Само че това няма да ти се удаде! Аз не ти вярвам.

— Дали ми вярваш, или не, ми е безразлично, но аз ти казах истината. Нямам ли твоя жребец? Дори само това трябва да те убеди, че не съм те излъгал. А ако искаш да видиш вашите животни, накарай да те отведат в предния двор на крепостта и после ми кажи дали липсва макар и само едно!

Шейхът дълго ме гледа усъмнено. Забелязах, че полека-лека започна да хваща вяра на думите ми. Изразът на подигравка изчезна от лицето му и направи място на стаен страх. Накрая каза стон, в който имаше много по-малко увереност отпреди:

— Ефенди, дори и да е вярно, че си плячкосал нашите животни, ти нямаш право да ни ги отнемаш. Това би било грабеж, който ще ти донесе наказанието на Аллах.

— Не ме разсмивай, о, шейх! Как можеш точно ти, един стократен разбойник, да говориш за грабеж? Това звучи смешно в твоята уста, която е устата на човек, скъсал с Аллах и неговите повели. Безобразията, които си извършил съвместно с Ел Гхани, се броят по стотици. Свещен дълг на всеки правдиво мислещ човек е да ви накаже, ако това стои в негова власт. Ако аз въпреки всичко обещах да използвам влиянието си, за да не бъде наказанието ви толкова строго, то това е една проява на доброта и снизходителност, каквато не заслужавате и за която би трябвало на колене да благодарите, вместо да говорите за грабеж и гнева на Аллах, който може да се стовари само върху вас, но не върху нас.

Тези думи бяха като удари с чук. Ако шейхът досега се беше надявал на някакъв благоприятен обрат на нещата, а това сигурно беше така, сега трябваше да изостави тази надежда. Но все пак опита още едно средство да спаси изгубената позиция. Правейки окаяна физиономия, проплака:

— Ефенди, ако ни вземете животните, ние сме изгубени, защото без тях не можем да живеем.

— Не ми разправяй приказки! Можете да съществувате и без вашите животни. Единствената последица ще бъде, и при това не лоша, че за в бъдеще няма да можете да излизате на грабеж както досега и ще бъдете принудени да водите заседнал живот. А това може само да бъде приветствано.

Сега, когато видя, че всичките му усилия са напразни, се прояви истинската му същност. Надавайки див, яростен крясък, започна да ругае:

— Аллах йилбисак борнета! (Аллах да ти нахлупи шапка!) Ти си свиреп като вампир, който изпива и последната капка кръв. Дано за това се продъниш в най-дълбоката провала на Джехенната! Моето проклятие ще те придружава по всичките ти пътища и ти ще заприличаш на някоя преследвана в пустинята хиена, която е принудена да се храни с мърша, додето се строполи от глад!

По време на цялата тази сцена Гхани бе стоял ням и безучастен, сякаш всичко това изобщо не го засягаше. Но как изглеждаше! Беше почти неузнаваем. За тези малко часове страните му бяха хлътнали, а очите лежаха дълбоко в орбитите. Изглеждаше състарен с десет години. Но ето че сега дойде живот в привидно безучастната фигура. Той обърна лице към мен, от което пламтеше и искреше цяла преизподня от омраза, и изхриптя с онзи дрезгав, полуснишен тон, който обикновено е признак на крайна възбуда:

— Кучи син, бъди хиляди пъти проклет! Моят зет каза твърде малко, а и аз не съм в състояние да изразя какво чувствам. Аз те мразя с омраза, каквато никой човек не е изпитвал, чуваш ли, проклет шейтан такъв! Знам, че моята роля е изиграна, но бих се отказал от блажеността и всички наслади на Дженнет и бих слязъл със засмяна уста в Джехеннем, само някой да ми дадеше възможност да си отмъстя на теб, на теб, най-крастав от всички псета. Аллах да те прокълне и погуби!