В Мека

На осми от месец Дху’л Хадж е хурудж — тръгването на поклонниците от града. Те трябва още преди настъпването на нощта да напуснат Мека и да се отправят към Мина, която е разположена на около пет мили125 в северна посока. Шосето се изкачва бавно между ниски хълмове и на няколко места е павирано, но в по-голямата си част се намира в много окаяно състояние, което в никой случай не допринася напреженията на хаджа да станат по-поносими за поклонника. Който разполага с необходимите средства да си наеме магаре и шатра и да закупи необходимите провизии, може да говори за щастие, макар хаджът да предявява най-големи изисквания и към неговите сили. Но горко на бедния дявол, който не притежава нужните средства и е принуден да върви пеша в палещия слънчев зной и да бивакува без закрилящ покрив под открито небе и при най-неблагоприятни условия. Той може да говори за късмет, ако се върне здрав вкъщи, а почтената титла хаджи, придобита в Мека, е възнаграждение, което е заслужил с неизказани мъки и лишения.

Когато умореният поклонник пристигне в Мека, вече е станало толкова тъмно, че не може да посети джамията за Ешех, Вечерната молитва, както всъщност изисква строгото предписание на поклонничеството. Иначе ще се подхвърли на опасността да се изгуби в огромния град от шатри, израсъл като по чудо от земята, и да не намери шатрата си, предлагаща му подслон за през нощта.

На другото утро, при изгрев слънце, градът от шатри бива раздиган и масата поклонници потегля към планината Арафах. Човек много трудно може да добие представа за Деня на Арафах. Трябва да се има предвид, че между изгрев слънце и девет часа преди обяд най-малко половин милион души трябва да изминат девет мили дългото шосе от Мина до Арафах, от която поне половината яздят, да оставим настрана товарните животни, каквито мнозина притежават. Гюрюлтията от това човешко стълпотворение ехти като морски прибой, а прахът покрива околността на много мили далеч. Когато на поклонника се удаде да види планината, данданията става грандиозна. Арафах изглежда фактически черна от безчетните хора, покриващи нейните площи, а около подножието на хълма се простира на много квадратни мили, додето око стига, градът от шатри. А глухата гълчава, доловима от далечно разстояние и причинявана от говорните органи на хилядите поклонници, викащи своето „Лаббек, Аллах, лаббек!“, прераства до бучене, което поглъща всякакъв друг звук и от далечина звучи като тътнежът на земетресение.

Планината Арафах представлява един приблизително сто и петдесет метра висок, пирамидално оформен и покрит с едър камънак хълм. От подножието му бликат изворите, захранващи водопровода на Мека. Върхът представлява камениста платформа. Околността е дива и планинска, но самият хълм се извисява от гладка равнина, обрасла с храсталак и трънаци.

Задълженията на поклонниците при планината Арафах се състоят най-вече в съвместното изпълнение на дневните молитви, за които се дава сигнал с пушечни изстрели, и в изкачването на хълма, на чийто връх трябва да се изпълнят двете предписани рикат.

Нощта бива прекарвана не край планината, а в Нимрах, който се намира на половината път между Арафах и Мина. Малко след залез слънце великият шериф дава знак, еква пушечен залп и няколко минути по-късно човешките вълни се раздвижват. Докато хората се намират още на откритата равнина, походът е поносим. Но иначе стоят нещата при двете места, където пътят се вие между пристъпващи близо едно към друго възвишения. Резултатът е една ужасна тъпканица и тук обикновено не се минава без нещастие. Ако после поклонникът достигне с читави крайници Нимрах и се изпъне на някое свободно място с надеждата за почивка, не може да мигне почти цялата нощ, защото шумотевицата от пристигащите поклоннически маси продължава до след полунощ и пропъжда съня от морните клепачи.

Третият ден е най-напрегнатият от целия хадж. Още преди изгрев слънце първите поклоннически групи потеглят в посока Мина. Първите задължения след пристигането се състоят в „убиването с камъни на трите шейтани“. Първите два, наречени Големия и Малкия шейтан, стърчат на главната улица на Мина, докато третият, Средния шейтан, се намира по-нататък, малко встрани от водещото към Мека шосе. Трите клети дявола, за които днешният и утрешният ден са най-нещастните, не са нищо друго освен грубо издялани от камък колони. Разположени са в една подобна на басейн падина, на мястото, където са се намирали предислямските божества, разрушени по заповед на Пророка. Тържествената церемония по убиването с камъни трябва да се приема образно и изразява презрението към всички подобни езически богове. Предполагам, че води произхода си от затрудненията, които Пророка срещал при пълното изкореняване на старото суеверие. Защото, макар народът да се отрекъл от старите богове, все пак се страхувал от тях и в началото не смеел да ги оскърби. Ето защо той накарал своите привърженици да замерят с камъни божествата, за да ги убеди в необосноваността на техния страх.