В Мека

Тази година условията бяха изключително благоприятни. Жегата не беше толкова голяма както обикновено, а броят на поклонниците по всяка вероятност нямаше да достигне висотата от прежните години. Освен това видях сравнително малко бедни хора, чиито отслабнали от лишенията тела са особено податливи за болестния възбудител. Ето как съществуваше основателна надежда, че тазгодишният хадж ще протече без особени жертви по отношение на здраве и живот.

Сметнах за необходимо да дам това кратко описание на поклонническите обичаи, защото съдържа някои неща, заслужаващи да се знаят от читателя, макар аз самият да нямах намерение да остана до седмицата на голямото поклонение. Та нали бях постигнал целта, която имах на ума си с посещението на Мека, нещо повече, беше ми отредено да се намеся решаващо в съдбата на трима благородни мъже, от чието приятелство се чувствах щастлив. Така че можех да си тръгна напълно удовлетворен. Достатъчно дълго бях „гост на Аллах“ и понякога се бях чувствал не съвсем добре. Имах усещането, че съм седнал на буре с барут, което в следващия миг ще хвръкне заедно с мен във въздуха. Ето как тайно копнеех за часа, в който ще мога да отърся от обущата си праха на Мека.

Десета глава Тръбите на Съда

— Сихди, като размишлявам върху събитията от последните седмици, те ми се струват почти като сън. И не знам дали да се дивя повече на безпримерната мъдрост, съобразителност и храброст, които проявихме и на които трябва да благодарим, че устояхме благополучно на всички опасности, или на природата и естеството на хората и нещата, с които си имахме работа и които и сега, след като всичко вече е минало, ми изглеждат едва ли не непонятни. Аллах, Аллах, какви хора има само! Не знам как става, ама в последните дни често си мисля за Гхани, макар напълно да приключихме с него и миналото. И често обронвам глава в мисли, как е възможно един шериф, един потомък на Пророка, да играе една толкова осъдителна роля като Гхани.

— Дивиш се? Аз не! Ти не си запознат с историята и порядките в тази страна, иначе щеше да знаеш, че в това отношение Гхани не е единичен случай. Нищо ли не си чувал за Али Ибн Саад ес Серури? Този шериф даже заемал при великия шериф Абд ел Мутталиб поста каймакам на Мека. Но това в никой случай не му попречило от снемането на емира до застъпването в управление на Аюн ер Рафик да бъде главатар на всички разбойнически племена, които правят несигурни пътищата от Мека за Литх и на някои места за Джидда. Следователно виждаш, че в тази благословена страна скокът от светеца до престъпника не е нещо нечувано.

Когато бяха изговорени тези думи, отдавна вече не се намирахме в Мека, а посред пустинята, по пътя от пасищата на бени лам за Бир Хилу. И това бе станало така.

Великият шериф ни беше поканил да бъдем негови гости по време на поклонническата седмица, но макар Халеф да опитваше да ме запали за тази идея, аз сметнах за по-добре да отклоня поканата. Работата беше твърде опасна. Не само защото като християнин никак нямаше да ми е приятно да привличам върху себе си вниманието на хората, изпълнени по времето на хаджа с най-голям фанатизъм, но и заради великия шериф, който в своите благородни помисли навярно не бе взел предвид, че моето присъствие би могло да се превърне в опасност и за него. Но аз бях толкова по-задължен да помисля за тези неща. Та нали в повечето случаи бях л считан за „гяур“, нагъл натрапник в най-голямото светилище на религията, и само съображението към и великия шериф въздържаше фанатичните мюсюлмани да проявят открито своето враждебно отношение към мен. Емирът едва-що се бе отървал с читава кожа от една голяма опасност. Но ако останех по-дълго в Мека, сигурно щях да му навлека още по-голяма.

Беше трийсетият ден от нашето пребиваване в Свещения град, когато Халеф, неговият син и аз за последен път се спуснахме по Главната улица, за да се сбогуваме с великия шериф. Той беше уведомен за нашето идване и ни очакваше. Сбогуването беше кратко и сърдечно. На емира му костваше усилие да прикрие вълнението си, а и аз се борех с чувствата си, когато ни подаде поред ръка. Моята задържа известно време и заговори с глас, в който се долавяше леко треперене:

— Ефенди, позволи да се въздържа от много приказки! Между приятели те не са необходими. Достатъчно е да ти кажа, че те обикнах, обикнах и твоите спътници. Да, обикнах те, макар да си друговерец.

После ни съпроводи до двора, където ни чакаше една радостна изненада. В сянката на зида стоеше, държан от коняр, един кон, при чийто вид сърцето ми затупка по-силно. Беше бакарраска чистокръвна кобила, както видях от пръв поглед. Късото, изящно, но мускулесто телосложение, малката красива глава с големи очи, изваяната шия, високо повдигнатата опашка, широките червеникави ноздри, гъстата грива с известните два въртела, които при бедуините биват смятани като признак за смелост и издръжливост… всичко това беше за познавача гледка, която пораждаше желанието веднага да се метне и да препусне по ширната, необятна пустиня.