Великият шериф се наслаждаваше на нашия прехлас. Беше видял животните ни и следователно знаеше, че сме познавачи. С леко движение на ръката, от което никой не би могъл да разбере каква жертва възнамерява да принесе емирът, посочи животното и каза:
— Моята любима кобила! Подарявам я на сина на шейха на хаддедихните. Великият шериф няма да остане по-назад от пашата. Дано новият господар я обича така, както я обичах аз! Тя никога няма да го изостави в затруднено положение. И дано когато седи на нейния гръб, си спомня от време на време за този, който му я е подарил и го е сключил в своето сърце. Аллах ейсаллимкум! (Аллах да ви пази!)
С едно почти насилствено движение и без дума да дочака от наша страна, емирът се обърна и в следващия миг беше изчезнал във вътрешността на своя палат.
Загледахме се слисано след него. Такъв кралски подарък не бяхме очаквали. За обяснение думите на емира трябва да отбележа, че вече притежавахме неджийския жребец, който бе принадлежал първоначално на шейха на бени себид. Пашата го беше подарил на хаддедихните, но действително едва след бележката на емира, за когото не беше останало скрито, че много ми се иска да го имам за разплода на Халеф. Сега към жребеца се добавяше и кобилата, чиято стойност, наистина, бе по-висока от неговата.
Първият, който се съвзе от удивлението и осъзна изгодността на положението, беше хаджията. Той буквално преливаше от „Машаллах!“ и хвалебствия относно „обилието от прозрение и достойното за похвала измерение на справедливото разбиране“ на емира. Присъединих се от сърце към радостта на храбрия дребосък. С този двоен скъпоценен дар племето на хаддедихните добиваше значително превъзходство над съседните племена.
Напуснахме града още същия ден, след като хаддедихните бяха изрекли в джамията Аср и се бяха помолили за закрилата на Аллах по обратния път към дома. Тръгнах с леко сърце. Опасното, рисковано дело беше завършило благополучно, наистина, и никой от нас не беше пострадал по никакъв начин, но въпреки това не ми беше трудно да се сбогувам с мястото, където бях прекарал един богат на събития период от моя живот. В крайна сметка имаше само един човек, за когото можех да помисля с топли чувства, и това беше великият шериф. Всички останали се бяха държали, след като узнаха, че съм християнин, към мен така, че не изпитвах антипатия, наистина, но не и чувство за приятелство. С една дума, бяха ми безразлични, а от безразлични хора човек не си тръгва с неохота.
И Кхутаб ага се чувстваше подобно на мен. Когато предградието Маабидех остана зад нас, насочи своята джемел близо до моята и каза:
— Ефенди, радостен съм, че оставихме Мека зад себе си. Тези така наречени „съседи на Аллах“ са доста неудобни съседи за своите ближни. Имам чувството, че ако не беше оказал една такава голяма услуга на великия шериф, щяха да ни изядат с все кожа и косми. Слава на Аллах, че вече не се налага да дишаме душния въздух на техните улици, а отново можем да пребиваваме под волното небе на Аллах. Казвам ти, предпочитам най-негостоприемната пустиня пред най-отбраните наслади на тоя град. Те приличат на превъзнасяната вода на кладенеца Зем-Зем, която има горчив вкус дори в устата на прежаднелия.
Понечих да отговоря, но не стигнах дотам, защото от далечината, по посока цитаделата, прокънтя невисок, но ясно доловим многократен тътен. Спрях неволно животното си и погледнах назад. Хаддедихните също бяха спрели.
— Аллах керим, какво беше това? — попита персиецът.
Хаджията веднага имаше обяснение подръка.
— Сихди, дали това не е прощалният поздрав на пашата? Ти веднъж нали ми разправя, че пристигането и заминаването на княжески особи се чества при вас в Запада с топовни изстрели. Може би пашата знае за този адет и иска да ни почете с него.
Бях принуден сърдечно да се разсмея на това детинско тълкуване на Халеф.
— Наистина ли ни считаш за толкова важни особи, заслужаващи такова разхищение на барут? Впрочем топовните изстрели от това разстояние явно би трябвало да звучат иначе и много по-силно. Не, аз имам по-добро обяснение, което няма нищо общо с нашите особи. Пашата е дал заповед да взривят и направят непроходим подземния достъп до крепостта.
— Я хесаре! (Жалко!) — рече Халеф разочаровано. — Но не мислиш ли, че се лъжеш? Защо му е притрябвало на пашата да разруши тоя хубав, солиден проход?
— Наистина ли трябва тепърва да ти го обяснявам? Защото той представлява една постоянна опасност за крепостта и града. А и какво иначе да прави пашата с прохода? Но нека оставим миналото на мира! Нашите мисли принадлежат на бъдещето.