В Мека

Следващата ни цел бяха пасищата на атеибехите, родното място на Ханнех. Вестта за събитията в Мека отдавна ни беше изпреварила и съобразно това ни бе направено едно блестящо посрещане. Но ние не останахме много. Атеибехите направиха, наистина, всичко възможно, за да почетат прочутите родственици, и празници и барутни игри не липсваха, ала въпреки това сърдечно отношение между двете сприятелени ферках не се породи И аз много добре разбирах защо. Следствие дългогодишното общуване с мен, християнина, хаддедихните несъзнателно бяха възприели толкова много от християнството, че това бе повлияло върху целия им светоглед, и те вече не можеха да се нагодят към начина на мислене и възприятие на атеибехите. Достатъчно се знае от историята на страната, че това арабско племе и до днешно време се числи към най-непокорните. Великият шериф и пашата съумяваха само с цената на непрекъснат низ от дарове да закупят сравнително спокойствие и сигурност от техните разбойничества. При тези обстоятелства Ханнех първа се почувства не особено добре сред своите роднини и настоя за по-скорошно тръгване, макар да бяхме предприели „излета“ до атеибехите само заради нея. Стана така, че още на четвъртия ден си взехме сбогом с нашите домакини, след като трикратно бяхме заплатили гостоприемството, което навярно бяха и очаквали от нас, с ответни подаръци.

Но толкова по-голяма радост доставихме с посещението си при бени лам. Както вече споменах, би трябвало да обещаем на сбогуване с Абд ел Дарак, шейха на бени лам, че ще насочим обратния си път през дуара на бени лам. Изпълних с голямо удоволствие това обещание, тъй като през малкото дни на съвместното ни прекарване шейхът беше спечелил моето уважение и обичта ми. Той беше една благородна душа, която с цялата си сериозност и искреност търсеше истината. Поради това дните на сегашното ни пребиваване при бени лам също бяха посветени на задълбочени и сериозни разговори, в които за мен беше истинска радост да дам една ясна прицелна точка на все още неувереното опипване и търсене на шейха.

Това никак не ми беше трудно. За своя радост установих, че шейхът ме пресрещна на половината път в този мой стремеж, без каквато и да е подкрепа от моя страна. Заедно с вестта за събитията в Мека ни беше изпреварила и новостта около моята персона, а именно че Хаджи Акил Шатир ефенди всъщност е християнинът Кара Бен Немзи. Не е трудно да си помисли човек, че тази вест бе оказала голямо въздействие върху шейха, и когато стигнахме при бени лам, намерих почва, по-добра от която не бих могъл да желая за моята цел.

Бих искал да нарека преживените дни и часове в шатрите на бени лам най-хубавите „часове във Витания“, в които имах не само един, а много ученици. Моля изразът „часове във Витания“ да не се възприеме като грандоманщина от моя страна, сякаш искам да се поставя едва ли не на едно стъпало със Спасителя. Тази мисъл и на сън не ми идва. Но Спасителя е казал: „… дето са двама или трима, събрани в мое име, там аз съм посред тях.“126

Ето защо съм убеден, че усилията ми не са били напразни и семето, което хвърлих в някои жадни сърца, не е попаднало на неплодородна почва.

Редом с другото от няколко дни ми се въртеше в главата една мисъл. Намирахме се близо до Бир Хилу, а мястото, където бяхме открили вързан слепия мюнеджи, беше отдалечено само на половин ден път езда оттам. Читателят сигурно си спомня, че когато напуснахме местността, той каза с гласа на Бен Нур:

„Погледнете още веднъж назад и запомнете това място, защото отново ще дойдете тук, когато се уреждат сметките!“

И всъщност сега бе времето да се сбъдне това изявление, прозвучало като предсказание. Бях любопитен как ли ще стане. Вярно, беше близо до ума, че ще поискаме да навестим онези места, където бяхме преживели толкова необикновени неща. Но в по-голямата си част те бяха от толкова трагично естество, а онази местност се намираше толкова настрани от пътя ни, че по собствен подтик може би нямаше да направим такава заобикалка. Не бях споменал нищо на Вернилов за тогавашното му изявление, а от другите знаех, че също са си мълчали. Ето защо сега бях толкова напрегнат по какъв начин ще тръгнат в изпълнение онези думи.

Вечерта преди отпътуването от бени лам руснакът дойде в шатрата, която делях с Халеф и неговия син, и каза:

— Ефенди, имам една молба, за която се надявам няма да ми се разсърдиш. Много ми се иска да видя местата, които бяха от толкова решаващо значение за мен. Та нали тогава бях сляп. Мисля, че ще разбереш желанието ми.

Това беше, което според всичко казано по-горе, трябваше да очаквам. И аз отново осъзнах, че през цялото време сме се намирали под едно висше водителство, от което вероятно сме можели да се отклоним, ако е било в намеренията ни, но това в никой случай нямаше да е от наша полза. Но пред графа си дадох вид на много учуден и отговорих:

— Смятах, че за теб е много важно да пристигнеш по възможност без забавяне в Персия. Имай предвид, че обиколният път през Бир Хилу ще ни отнеме най-малко два дни!

Вернилов отвърна усмихнато: