В Мека

Тази вечер си легнахме с чувство на неизразима благодарност към Бога, който очевидно ни бе взел под своя закрила. И аз отново имах възможност да се удивя на пътищата на Провидението. Първоначално не ни бе било в намерението да поемем по този път, отдалечен толкова много от правата посока, и само желанието на графа ни бе склонило да го направим. Ако не бяхме го сторили, днес вече нямаше да сме живи. Това е моето твърдо убеждение. Шейхът на бени лам ни разказа именно, че местността, северно от техните пасища, през която щеше да води нашият път, е лишена и от най-малкото възвишение. Изобщо не смея да си помисля каква щеше да е съдбата на всички ни, ако бяхме следвали първоначалното си намерение, а не волята на графа, която, както сега съзнах, е била воля и на Бен Нур.

Следствие на това, когато на утрото продължихме ездата, настроението беше много сериозно. Това беше сериозността на хора, убедени, че по чудо са избегнали смъртта. Потеглихме рано, заради водата, която отиваше на свършване. По наши сметки бяхме взели достатъчен брой мехове, наистина, но ужасната жега, съпътстваща самума, бе пресушила, колкото и кратко да бе продължила, в застрашаваща степен водните ни запаси. Толкова повече че изтощените хора и животни се нуждаеха от много вода. Ето защо бързахме още в ранния следобед да достигнем Бир Хилу. Яздех с руснака и персиеца напред. Халеф днес се придържаше през повечето време край своята Ханнех и сина си, а Абд ел Дарак се намираше при своите хора.

Нашата следваща цел беше мястото, където бяхме намерили графа, и от само себе си се подразбираше, че разговорът се движеше по пътища, които лежаха настрани от обичайния материал за беседване. Така заговорихме и за превъзмогнатата вчера смъртна опасност и по този повод персиецът отбеляза:

— Ефенди, на мен и сега ми се изправя косата, като си помисля за вчерашното преживяване и изпитания страх. Наистина се чувствах, сякаш наближава свършекът на света. Аллах, Аллах, щом една пустинна буря може да предизвика такъв ужас, как ли пък ще се чувства душата, когато архангел Израфил надуе тръбите за Съда! Никога ужасът от това събитие не е идвал така близо до съзнанието ми както вчера и съм убеден, че споменът за този страшен час никога няма да се заличи от паметта ми. Какво впрочем мислиш ти? Смяташ ли, че Корана право осведомява относно Яум ер ахър, Съдния ден, и ако аз се обърна към християнството, мога ли да имам вяра на тези сведения?

— Защо не? Вярата в Съдния ден играе главна роля в учението на исляма, но също и в християнството, от което Мохамед точно в това отношение е заимствал много. Приликата между двете предания е поразителна и аз считам облечените в ориенталски одежди сведения на корана за напълно достоверни, с единственото изключение, че за връщането на Христос се говори като за обикновен човек. Но във всичко останало нещата стоят подобно, както и при това, което ни показа Бен Нур. Кажи, смяташ ли Ес Сират — Моста на смъртта, и Ел Мисан — Везните на справедливостта, за приказка?

— Аллах иа юкаддир! (Опазил Аллах!) — извика той изплашено. — Знаеш, че нищо в убежденията ми не стои така твърдо както тази истина.

— Виждаш ли? И все пак ти тогава каза, че нищо не си забелязал от Моста и Везните, макар тяхното съществуване да ти е било разкрито със сигурност, изключваща всяко съмнение. Разбираш ли сега какво имам предвид? Има истини, чието познание може да бъде предадено на човека само чрез сетивни картини и сравнения. Тези „нагледни средства“ са дрехата, с която се облича свръхсетивната истина, и цветовете, с които става видима за нашите очи. Работата на разсъдъка, и то на осенения от вярата разсъдък, е да търси и открие под тази дреха и зад тези цветове истинската, свръхсетивна същина. Човек трябва само да си даде малко усилие и после и през ум няма да му мине да се усмихва над истината или пък да я препрати заедно с дрехата й в царството на приказките.

Малко преди обяд наближихме местността, в която графът бе прекарал най-ужасните часове на своя живот. Когато последвахме по онова време дирята на Гхани, се отклонихме под прав ъгъл от нашия път. Днес не го направихме, а за да спестим време, се отклонихме още далеч преди това надясно от посоката ни, така че сега се придържахме точно по отсека на тогавашния път. До един час щяхме да стигнем мястото, което едва не бе станало гибелно за графа.