В Мека

— Погледнете още веднъж назад и запомнете това място, защото отново ще дойдете тук, когато се уреждат сметките. Граф Вернилов, ти поиска да видиш мястото, където си изживял своите най-горчиви часове. Огледай се! Твоето желание се изпълни, и то по начин, който нито ти, нито някой друг от нас е могъл да подозира. Ти и персиецът се отказахте от наказанието на този човек. В замяна на това ви бе дадено удовлетворение, по-валидно от което не би могъл да ви даде и най-неумолимият земен съдия.

Когато свърших, очите на графа се отклониха от мъртвеца и се зареяха в далечината. Дълго стоя така неподвижен. После обърна лице към мен и отговори:

— Ефенди, ти казваш, че ни е било дадено удовлетворение. Но Бог ми е свидетел, че на драго сърце бих се отказал от него. Този мъж извърши спрямо мен една ужасна неправда, ала въпреки това аз отдавна съм му простил. И ще го повторя още веднъж пред лицето на неговата бездиханна тленна обвивка: прощавам му от все сърце. Там, където Бог е взел наказанието в свои ръце, жалкият човек няма право повече да мисли за отмъщение.

Този отговор бях очаквал. И за моя радост персиецът се обади:

— Аз също съм далеч от мисълта да се радвам на ужасния край на Гхани. Дано Аллах му прости, както съм му простил аз! И дано мине благополучно по Ес Сират, Моста на смъртта! Не мислиш ли, ефенди, че преди края си може да е стигнал до съзнание за големината на своята вина? Не е необходимо да ми отговаряш, защото предварително знам какво ще ми кажеш. И умея също така добре, както си ме учил, да правя разлика между неправда и извършител на неправда. Ти казваше, че човек трябва да ненавижда неправдата, но да обича неправедния. И аз желая да постъпвам съгласно това предписание, сега и занапред. Предлагам да му направим едно пристойно погребение. Неговият труп не бива да служи за храна на лешоядите от пустинята.

С какво удоволствие се съгласихме с това предложение! Не можех да се начудя на начина, по който персиецът се държеше напоследък и сега отново пред трупа на смъртния си враг. Само до неотдавна въплътен мохамеданин, сега мислеше и говореше за любовта с вещината на християнски проповедник. Не можех да постъпя другояче, отидох при него и му стиснах развълнувано ръката.

След като сърцата получиха своето, можехме да помислим и за други неща. И тогава се натрапи преди всичко въпросът, как се е озовал тук, посред пустинята, Гхани, за когото смятахме, че се намира в най-дълбоката подземна тъмница на Мека? Халеф открито изрече въпроса, който навярно си задаваше всеки от нас:

— Сихди, как е успял Гхани да офейка тайно от зандана?

С категоричен тон отговорих:

— Аз нямам действително особено високо мнение за благонадеждността на турския гарнизон, но не считам Гхани за човек, способен да реализира без чужда помощ един план за бягство. По мое мнение загадката има две обяснения.

— Чак две? Възбуждаш любопитството ми.

— Аз считам два случая за възможни. Или доброто разбирателство между пашата и великия шериф след нашето заминаване е престанало и пашата е поискал с освобождаването на главния виновник да нанесе удар на емира. Но това предположение при характера на пашата, който по разумни причини ще се стреми да избягва един открит разрив с княза на Мека, не ми се струва много вероятно.

— Дотук ясно. А второто обяснение?

— Или Гхани е получил свободата си чрез посредничеството на великия шериф.

— Машаллах! Не го вярвам. Емирът все пак няма да вземе да помага на собствения си враг да добие свободата си, я!

— Защо не? Аз не го опознах като мъж, който ще вади непримиримостта на преден план, ако има причини да прояви милост.

— Говориш за причини? Аз не знам нито една, която би могла да го накара да даде свободата на човек, чийто стремеж е бил неговата гибел.

— Лъжеш се. Такива причини има достатъчно.

Я си помисли, че Гхани принадлежеше към най-прочутата шерифска фамилия на Кватадах, с която великият шериф се намира в близко родство. Колко мъчително трябва да е било за деликатния емир да знае, че в Джияд е затворен мъж, стоварил незаличим позор върху цялото шерифство, и чиято родственост е един постоянен упрек за него и всеки пряк потомък на Мохамед. При тези обстоятелства аз смятам за много вероятно, че в него се е породило желание да отстрани този неудобен камък. А това е било възможно само като му помогне да избяга, разбира се, при условие никога повече да не се мярка на територията на Свещения град. От някаква опасност в бъдеще нямало защо да се страхува, тъй като Гхани до такава степен се бе компрометирал от неуспялото съзаклятие, че не можеше да се надява да намери необходимите привърженици за евентуални планове за отмъщение.

— Аллах акбар! (Аллах е велик!) Така, както обясняваш нещата, вече не ми се струват толкова невероятни и сега аз самият мисля, че горе-долу така трябва да са се случили. Но по каква причина Гхани и сега е избегнал керванския път и е потърсил необитаемата пустиня? Тук сигурно се крие нещо, което ние не знаем.