В Мека

При моята камила, разбира се, подобно средство не беше необходимо. Тя така храбро галопираше, че трябваше да я обуздавам, за да не изляза далеч пред другите. Ако въпросът опираше само до мен, нямаше да ме е страх. Достатъчно беше само да приложа тайната на камилата и след десет минути щях да съм стигнал споменатата падина. Но аз отхвърлях това средство. Щях да се упреквам в страхливост, че в миг на опасност съм изоставил хората си.

Сега керванът се движеше толкова бързо, колкото камилите можеха да тичат, и земята буквално изчезваше под техните нозе. Ако издържеха, след четвърт час можехме да бъдем в заслона на долината. Но беше и крайно време. Слънцето, увиснало на западния небосклон, можеше да се види вече само като смътно очертание. Беше придобило тъмночервен цвят и грееше с половин сила. А когато погледнах назад, видях една тъмна стена, достигаща от земята до небето, която скоро щеше да ни настигне. Беше подетият от вихъра пясък, заплашващ да се превърне в наш саван.

Яздещият от страната ми Халеф беше притихнал. Другите също не се обаждаха, сякаш се страхуваха да не привлекат с някоя гласно изречена дума духовете на бурята. Но когато ни връхлетя първият пристъп на вятъра и едва не ни изхвърли от седлата, зад мен екнаха уплашени викове. Кхутаб ага, който очевидно никога не беше преживявал пясъчна буря, извика ужасено:

— Аллах керим! (Аллах е милостив!) Сякаш се кани да настъпи Яум ел ахър, Съдния ден. Аллах да ни закриля и предпази от гибелта!

Още не беше го изрекъл и зад нас се разнесе дълъг, протяжен и ехтящ тон като от туба. Същевременно и отпред започна да става тъмно.

— Я Аллах, на Неби! (О, Аллах, о. Пророк!) — обади се сега до мен Халеф. — Сихди, какво беше това? Мисля, че персиецът има право, Съдният ден настъпи. Това прозвуча като тръбата на Съда. Позволи, сихди, да погледна моята Ханнех! Ако е писано днешният ден да е последният, то нека умра поне до моята Ханнех.

Нямах време да му отговоря или да се интересувам какво върши, защото ураганът ни беше застигнал. Грабна ме, сякаш искаше да ме събори от седлото. Ако не се държах здраво за издигнатата предна част, щях да бъда отнесен. Хеджин вече не се подчиняваше на юздата. Побягна уплашено с мен и се впусна в бясна надпревара с халата. Единственото, което можех още да сторя, беше да давам с @метрека направление на вихрено бързото животно. В останалото го оставих на волята му.

Самумът все още не беше достигнал своята най-висока и най-опасна точка. Пясъкът още не беше долетял, а само бурята. И тогава, тогава видях на известно разстояние пред мен едно възвишение. Познавах го. Това беше земната вълна, зад която трябваше да се намира търсената падина. Не беше необходимо да насочвам животното нататък, то се водеше по своя инстинкт. В летящ бяг се понесе нагоре по височината и със същата стремглава бързина се спусна от другата страна. Още със стигането си в падината се хвърли така поривисто на земята, че едва намерих време да скоча от седлото. Притиснах се плътно към тялото на камилата откъм подветрената страна. После пъхнах края на дрехата си в устата, а около главата намотах чалмата. Едва го бях сторил и пясъкът ме връхлетя. Чух някакво шептене и пращене във въздуха и върху мен сякаш се срина дувар. После вече нямах никакви възприятия и желания, освен потребността да си поема дъх.

Чувах ли нещо? Не знам. Мислех ли нещо и какво мислех? Не мога да кажа. Спомням си само, като че до мен някой изричаше с треперещ глас Фатиха. После престанаха всякакви мисли и чувства. Дойдох на себе си от състоянието на зашеметеност, в което бях изпаднал, едва когато хеджин до мен се размърда. Опитах да се изправя; ставаше трудно. Около мен беше зловещо спокойно. Когато станах, видях какъв товар с пясък е лежал върху мен. А какъв ли при онези, които не са намерили заслон! Финият пясък се беше напъхал по всички отвори на тялото — в носа, ушите и дори в устата. Бях си стискал здраво очите под тюрбана, но прахът беше проникнал и под клепачите. Доста трябваше да се потрудя, докато го отстраня поне дотолкова, че да не чувствам болка. После се огледах.

Навсякъде пясъчни могили, от които стърчаха гърбове на камили и крайници на хора. В непосредствена близост до мен забелязах тахтиревана на Ханнех. Прегазих пясъка до него и установих за моя радост, че Ханнех се намира в добро състояние, изключвайки уплаха и пясъка, намерил път и до вътрешността на тахтиревана. Докато още стоях при нея и й помагах да слезе, около мен се оживи. Първият, който се измъкна от пясъка до камилата на Ханнех, беше Халеф. Погледът му веднага падна върху тахтиревана и като видя Ханнех, нададе възторжен вик. Предоставих го на ликуването му и на неговата съпруга и се обърнах да проуча какви поражения е нанесъл самумът. За щастие се оказа, че никой няма телесни повреди. Не липсваше никой, всички бяха успели навреме да достигнат закрилата на земната вълна. Но горко на нещастниците, изненадани от бурята в откритата пустиня! Те не са имали никакъв шанс при небивалата стихийност, с която този път беше настъпила!