В Мека

— Какво ти дойде на ума? Как можеш да сравняваш себе си, прочутия шейх на хаддедихните, с едно врабче? И кои са всъщност другите, които са ти изкълвали зърната? Не са ли твоите хаддедихни? И не се ли пада цялата слава на днешния ден на тях и следователно също на теб, техния шейх?

— На’ам, хакадза! (Да, така е!) — извика той, сега вече съвсем удовлетворен. — Твоите приказки ухаят на балсам, а думите ти капят като мед в душата на твоя приятел. Ние сме победители, изцяло само ние, хаддедихните от прославеното племе шаммар! Нашите деца ще възпяват геройските ни дела, а децата на нашите деца ще живеят до стотно коляно от спомена за нашите несравними славни дела и нашата славна несравнимост. Аз ще…

— Ти сега ще се отправиш към крепостта — прекъснах го аз, знаейки от опит, че иначе още дълго щеше да продължи в този тон. — Като шейх, твоето място е при хаддедихните и пленниците, за да следиш за реда. Аз самият нямам време, трябва да отида до Джебел Омар и да доведа ездитните животни на бени себид. Или мислиш, че е по-добре да предоставим тази работа на аскерите на пашата?

— Аллах иа юукаддир! (Да предпази Аллах!) Сихди, какво ти скимна?

— Е, тогава се погрижи да не губим повече време! Пет хаддедихни доведох със себе си, пет ще взема от твоето отделение и още пет ще ми доведеш от хората на сина ти, които лежат в бейт ес Сала. Петнайсет ще са достатъчни да надвият стражите и да се заемат с прекарването на животните. Всичко друго, а именно как сме успели да пленим враговете, ще могат после да ти разкажат твоите хаддедихни не по-зле от мен. Стой, още нещо, преди да тръгнете! Не забравяй да се погрижиш в Бейт ес Сала да останат няколко стражи! Не е вероятно, наистина, но някой от слугите може да опита да влезе в къщичката, когато сутринта Гхани не се върне. И изпрати още един, който ще ми е необходим, за да не остане вратата след нас отворена! Той ще я зарези и после може да се върне при вас. И така, побързай и не ни карай дълго да чакаме!

— Та аз вече бързам, сихди, летя! Я Аллах, иа Наби, на сурур! (О, Аллах, о. Пророк, о, радост!)

Избра пет души от хората си, които трябваше да тръгнат с мен, после изчезна с останалите в отверстието на галерията. Наистина не се наложи дълго да чакам и шестимата заръчани хаддедихни от отделението на Кара Бен Халеф пристигнаха. Поисках да ми направят бърз доклад. При тях също всичко, до най-дребния детайл, бе минало добре. И тъй като вече го разказах в началото на тази глава, за да не се повтарям, мога да го пропусна. Пренесоха гредите в прохода, след това определеният за целта хаддедихн зарези зад нас вратата, а ние поехме надолу през руините.

След четвърт час бяхме достигнали водещото към Йемен шосе, по което бодро продължихме на юг. Описаните в тази глава събития бяха отнели много време и утрото не беше далеч. Тъй като не познавахме мястото, където бяха скрити животните, нашият замисъл би могъл да изглежда на някого труден, ако не и неосъществим. Но всичко само така изглеждаше. Аз дори хранех надеждата, че няма да ми се налага да търся дълго. Първо, знаех посоката, в която трябваше да се намира скривалището — източния склон на Джебел Омар, и, второ, такъв голям брой животни трябваше да са оставили множество следи, които не можеха да ми убягнат.

Ето защо сега изоставих пътя, понеже от изобилстващите по него следи не можех да извлека правилните, и тръгнах на известно разстояние успоредно с него. Местността отдавна беше придобила пустинен характер и на места бяхме принудени да газим в дълбок пясък. Ето как скоро направих едно откритие. Утрото още не беше изцяло настъпило, наистина, и владееше несигурен сумрак, но въпреки това забелязах, че пресякохме множество следи, които вървяха от пътя към планината. Бяха дири от коне и камили, насочени към Джебел омар, а идващите оттам отпечатъци от крака бяха няколко часа по-пресни.

Веднага знаех къде съм. Първите произхождаха от яздещите бени себид, а последните — пак от тях, след като се бяха освободили от животните. Така че ако искахме да намерим скривалището, необходимо беше само да следваме някоя от многобройните дири. А това никак не беше трудно, защото никой не си бе дал труда да прикрие следата си — очевидно защото не си бе и помислил, че на някого ще хрумне да го проследи. Напредвахме бързо. Поетата посока след късо време ни отведе в една клисура.