В служба на злото

– Намушка ме... в ръката... Мисля, че ще има нужда от шевове... Господи, как ми пари...

– Коя болница? Дай ми да говоря с някого! Ще дойда направо там!

* * *

Страйк пристигна в спешното отделение на университетската болница „Луишъм“ двайсет и пет минути по-късно и тъй като силно накуцваше, а по лицето му беше изписана силна тревога, една добродушна сестра го увери, че веднага ще му прати лекар.

– Не – отпъди я той с жест, докато бързаше към гишето на рецепцията. – Идвам при Робин Елакот, намушкана е с нож...

Очите му трескаво обходиха претъпканата чакалня, където момченце скимтеше в скута на майка си, а един стенещ пияница притискаше окървавената си глава. Медицинско лице показваше на задъхана старица как да използва инхалатор.

– Страйк... да... госпожица Елакот каза, че ще дойдете – заяви рецепционистката, след като направи проверка в компютъра с ненужно и според Страйк провокативно старание. – Надолу по коридора вдясно... първият бокс.

В бързането си той се подхлъзна леко на лъскавия под, изруга и продължи напред. Няколко души проследиха с поглед едрата му фигура с люшкаща се походка и явно се почудиха дали е съвсем наред с главата.

– Робин? Мамка му!

Алени пръски обезобразяваха лицето й; и двете й очи бяха подути. Млад лекар, преглеждащ двайсетсантиметровата рана на ръката над лакътя й, му се тросна:

– Вън, докато не приключа!

– Не е кръв! – подвикна Робин, докато Страйк се оттегляше зад завесата. – Това е проклетият спрей в алармата ти против изнасилвачи!

– Стойте неподвижно, моля – чу Страйк да казва лекарят.

Той закрачи отвън пред бокса. Още пет други легла зад завеси криеха тайните си в това крило на отделението. Гумените подметки на сестрите скърцаха по силно полирания сив под. Господи, колко мразеше болници: миризмата им, стерилната чистота, съчетана с лек дъх на разлагаща се плът, веднага го пренасяха назад към дългите месеци в „Сели Оук“ след откъсването на крака му при взрива.

Какво беше направил? Какво беше направил? Оставил я бе да работи, след като знаеше, че мръсникът й е вдигнал мерника. Та тя можеше да умре. Замислено беше да умре. Наоколо се движеха сестри в сините им униформи. Зад завесата Робин леко изохка от болка и Страйк заскърца със зъби.

– Имала е невероятен късмет – обяви лекарят, като разтвори завесите десет минути по-късно. – Можел е да пререже брахиал­ната артерия. Но има засегнати сухожилия, а няма да знаем до каква степен, преди да я вкараме в операционната.

Несъмнено ги мислеше за двойка. Страйк не поправи грешката му.

– Има нужда от операция ли?

– Заради пострадалите сухожилия – поясни лекарят, сякаш мъжът срещу него беше малко нещо слабоумен. – Плюс това е нужно щателно почистване. Искам също рентген на ребрата й.

Той си тръгна. Като си вдъхна кураж, Страйк влезе в бокса.

– Знам, че оплесках нещата – промълви Робин.

– Да му се не види, нима очакваш да ти се карам?

– Може би – отвърна тя и се повдигна на леглото. Ръката й беше стегната с ластичен бинт във временна превръзка. – Останах след мръкване. Не внимавах.

Той се отпусна тежко на стола до леглото, освободен от лекаря, и без да иска, събори на пода метално съдче с форма на бъбрек. То затрака шумно и Страйк го настъпи с протезата си, за да прекрати шума.

– Робин, как се измъкна, по дяволите?

– Чрез самоотбрана – отговори тя. А после, правилно разчела изражението му, добави сърдито: – Знаех си, не си ми повярвал, като ти казах, че съм изкарала курс.

– Повярвах ти – каза той, – но все пак, господи боже мой...

– Даваше ми уроци една невероятно изкусна жена от Хароу­гейт, бивш офицер от армията – обясни момичето и леко потрепна от болка, когато се намести на възглавниците. – След... знаеш кое.

– Това преди или след курса по шофиране за напреднали беше?

– След – отвърна тя, – защото страдах от агорафобия известно време. В действителност шофирането беше това, което ме изведе от стаята ми, а после тръгнах на курс по самоотбрана. Първият, на който се записах, го водеше мъж и беше идиот – сподели Робин. – Само движения от джудото, напълно безполезни. Но Луиз беше върховна.

– Така ли? – промърмори Страйк. Самообладанието й го вадеше от равновесие.

– Да – каза Робин. – Тя ни научи, че за обикновената жена нещата не опират до зрелищни премятания. Номерът е да се реагира умно и бързо. Не се оставяй да те замъкнат на друго място. Цели се в слабите места, а после бягай, колкото ти държат краката. Той ме сграбчи отзад, но аз го чух, преди да ме докосне. Това много съм го тренирала с Луиз. Хванат ли те изотзад, навеждаш се.

– Навеждаш се – повтори Страйк вцепенено.