В служба на злото

– Държах в ръката си алармата срещу изнасилвачи. Наведох се и го блъснах в топките с нея. Той беше с долнище на анцуг. Пусна ме за няколко секунди и аз взех че отново се спънах в проклетата рокля. Той извади ножа и тогава не си спомням какво стана точно, само знам, че ме разряза, като се опитвах да се изправя. Въпреки това успях да натисна бутона на алармата, тя запищя и го уплаши. Мастилото опръска цялото ми лице, трябва да е изцапало и неговото, защото беше много близо до мен. Носеше от онези качулки, които покриват главата и врата, почти не можех да виждам, но успях добре да го ръчна в каротидната артерия – това беше другото, на което Луиз ни научи, и ако се направи както трябва, може да го накараш да колабира. Той се олюля, а после осъзна, че приближават хора и избяга.

Страйк беше онемял.

– Страшно съм гладна.

Детективът бръкна в джоба си и извади „Туикс“.

– Благодаря.

Но преди да е успяла да отхапе, една сестра, придружаваща възрастен човек покрай леглото, й нареди остро:

– Нищо през устата. Отивате в операционната!

Робин извъртя очи в гримаса и върна блокчето на Страйк. Мобилният й телефон иззвъня. Детективът я гледаше като в мъгла как отговаря.

– Мамо... здравей – каза Робин.

Очите им се срещнаха. Страйк прочете неизказаното й желание да спести на майка си поне засега случилото се, но не беше нужна заблуждаваща тактика, защото Линда бърбореше, без да дава възможност на дъщеря си да каже и дума. Робин постави телефона на коленете си и го превключи на високоговорител с раздразнено изражение.

– ...уведоми я възможно най-скоро, защото сега не е сезонът на момините сълзи и ако държиш на тях, трябва да направи специална поръчка.

– Добре – отвърна Робин, – ще се откажа от момините сълзи.

– Най-добре ще е ти да й се обадиш и да й кажеш какво искаш, Робин, защото не е лесно да си посредник. Тя твърди, че ти е оставила куп съобщения на гласовата поща.

– Съжалявам, мамо – отвърна Робин, – ще й се обадя.

– Не може да използвате мобилен телефон тук! – скара се втора сърдита сестра.

– Съжалявам – каза Робин отново. – Мамо, трябва да затварям. Ще говорим после.

– Къде си? – поинтересува се Линда.

– Аз... Ще ти се обадя по-късно – измъкна се от въпроса Робин и прекъсна разговора. После се обърна към Страйк. – Няма ли да ме попиташ кой от всичките беше според мен?

– Предполагам, че не знаеш – сви рамене Страйк, – след като е бил с качулка, а ти си имала мастило в очите.

– Сигурна съм в едно – каза Робин. – Не беше Уитъкър. Не и ако мигом не се е преобул в анцуг, след като се разделихме. Уитъкър беше с дънки и... фигурата му е по-друга. Този беше силен, но някак мек. И едър колкото теб.

– Съобщи ли на Матю за случилото се?

– На път е...

Видял едва ли не ужасеното й изражение, той очакваше като се обърне да види вбесения й годеник. Но вместо това пред леглото на Робин бе застанал раздърпаният както винаги детектив инспектор Рой Карвър, придружен от високата и стройна детектив сержант Ванеса Екуензи.

Карвър беше по риза. Около мишниците му се бяха очертали големи петна от пот. Вечно розовото бяло на яркосините му очи му придаваше вид, сякаш е плувал в силно хлорирана вода. Гъстата му прошарена коса беше пълна с едри люспи пърхот.

– Как се чув...? – започна детектив сержант Екуензи с насочени бадемовидни очи към ръката на Робин, но Карвър я прекъсна с троснат и обвинителен тон:

– Сега пък какво надробихте, а?

Страйк се изправи. Най-после се бе появила идеалната мишена за дотук потисканото му желание да накаже някого, когото и да е, за случилото се на Робин и да отклони чувствата си на вина и тревога към достоен обект.

– Искам да говоря с теб – заяви Карвър на Страйк. – Екуензи, ти вземи показания от нея.

Преди някой да успее да проговори или да помръдне, помежду двамата мъже застана миловидна сестра и се усмихна на Робин.

– Готови сме да ви откараме в рентгена, госпожице Елакот – съобщи тя.

Робин стана сковано от леглото и тръгна с нея, като хвърли през рамо предупредителен поглед към Страйк, с който се опитваше да му внуши да бъде сдържан.

– Ела отвън – изръмжа Карвър на частния детектив.

Той го последва обратно през отделението. Полицаят беше окупирал малка стая за посетители, където по предположение на Страйк на роднините се съобщаваше за неизбежна или действителна смърт. Имаше няколко тапицирани стола, кутия с книжни салфетки върху масичка и абстрактна рисунка в оранжеви тонове.

– Казах ти да не се бъркаш в това – заяви Карвър, като зае позиция в средата на стаята с разкрачени крака и скръстени ръце.

След като вратата беше затворена, телесната миризма на Карвър изпълни помещението. Не вонеше като Уитъкър на трайна нечистотия с примес на дрога, а на пот, изляла се в рамките на работния ден. Осветлението от луминесцентната тръба на тавана никак не подобряваше вида на петнистия му тен. Пърхотът, влажната риза и лошата кожа: все белези, че е изпуснал юздите. А и Страйк бе дал своя принос, като го унизи в медиите по повод убийството на Лула Ландри.