В служба на злото

Робин не отговори нищо. Лежеше на леглото с няколко вестника, пръснати наоколо, които беше купила против волята на Матю и Линда. Погледът й бе прикован върху статията на две страници в „Мирър“, където отново бяха показани снимките на петте предполагаеми жертви на Шакълуелския изкормвач. Шестият черен силует на женска глава представяше самата нея. Надписът отдолу гласеше: „Двайсет и шест годишна служителка в офис, избягала“. Широко се обсъждаше фактът, че двайсет и шест годишната служителка в офис беше успяла да напръска убиеца с червено мастило по време на нападението. Беше похвалена от пенсионирана полицайка в отделна рубрика за предвидливостта й да носи такова устройство, а на страницата имаше и специален материал за алармите против изнасилвачи.

– Нима наистина се отказа? – попита тя.

– Не е въпрос на отказване – отвърна Страйк. Чуваше го как се движи из офиса и й се искаше да е там, та дори само да прави чай и да отговаря на имейли. – Оставям го на полицията. Сериен убиец не е лъжица за нашата уста, Робин. Това е истината от самото начало.

Робин гледаше изпитото лице на единствената друга жена, оцеляла след атаката на убиеца. „Лила Монктън, проститутка“. Лила също знаеше как звучи дишането на убиеца, подобно на грух­тене на прасе. Той беше отрязал пръсти от Лила. Робин щеше да носи само дълъг белег на ръката си. Мозъкът й жужеше сърдито в черепа. Чувстваше се виновна, че се бе отървала толкова леко.

– Ще ми се да има нещо...

– Остави това – отсече Страйк. Звучеше сърдит като Матю. – Приключихме, Робин. Изобщо не биваше да те пращам да следиш Стефани. Допуснах омразата ми към Уитъкър да се отрази на преценката ми още от получаването на онзи отрязан крак и това едва не доведе до твоето...

– О, за бога – прекъсна го нетърпеливо Робин. – Не ти нап­рави опит за убийството ми, а той. Нека отправяме обвиненията в правилната посока. Имаше сериозни основания да допускаш, че е Уитъкър заради текста от песента. Така или иначе, все още остават...

– Карвър е проучил Лейн и Брокбанк и смята, че там няма нищо. Няма да им се бъркаме, Робин.

На петнайсет километра разстояние в офиса си Страйк се надяваше да я е убедил. Не бе споделил с нея прозението, обзело го при срещата с малкото момченце пред болницата. Опитал се беше да се свърже с Карвър следващата сутрин, но подчинен му отговори, че Карвър бил твърде зает да приеме обаждането му, и го посъветва да не прави повече опити. Страйк бе настоял да съобщи на раздразнителния и дори малко агресивен служител онова, което се бе надявал да каже лично на инспектора. Би заложил остатъка от крака си, че нито дума от съобщението му не беше предадена на началството.

Прозорците в офиса на Страйк бяха отворени. Юнското слънце затопляше двете стаи, в които вече не се мяркаха клиенти и вероятно скоро щяха да бъдат освободени поради невъзможност за плащане на наема. Интересът на Двата пъти към новата еротична танцьорка се беше изпарил. Страйк нямаше никаква работа. Също като Робин и той копнееше за действие, но не й го каза. Единственото, което желаеше за нея, бе да оздравее и да е в безопасност.

– Полицията още ли е на улицата ти?

– Да – въздъхна тя.

Карвър беше поставил денонощна охрана от по един цивилен полицай на Хейстингс Роуд. Присъствието му носеше неимоверно успокоение на Матю и Линда.

– Корморан, слушай. Знам, че ние не можем...

– Робин, в момента няма никакво „ние“. Аз си седя на задника без работа, а ти си седиш у дома, докато убиецът не бъде заловен.

– Не говорех за случая – уточни тя. Сърцето й отново се беше разтупкало силно и бързо. Трябваше да го изрече на глас, иначе щеше да се пръсне. – Има едно нещо, което ние... което ти трябва да направиш. Брокбанк може да не е убиецът, но знаем, че е изнасилвач. Иди при Алиса и я предупреди, че живее с...

– Забрави – отсече рязко Страйк. – За последен път ти го казвам, Робин, не можеш да спасиш всички! Той дори не е бил осъждан! Ако тръгнем да се бъркаме там, Карвър ще ни врътне кранчето завинаги.

Настана дълго мълчание.

– Ти да не плачеш? – попита Страйк разтревожено, защото му се стори, че дишането й стана накъсано.

– Не, не плача – съвсем искрено отговори Робин.

Ужасен студ бе плъзнал у нея при отказа на Страйк да помогне на момиченцата, живеещи в близост до Брокбанк.

– Трябва да затварям, време е за обяд – каза тя, макар никой да не я беше повикал.

– Виж – заговори Страйк, – разбирам защо искаш...

– Ще се чуем пак – каза тя и затвори.

В момента няма никакво „ние“.

Ето че пак се случваше същото. От мрака се бе появил мъж и беше ограбил не само чувството й за сигурност, но и статута й. Досега беше партньор в детективска агенция...

Беше ли такава в действителност? Така и не се стигна до нов договор, нито до повишение на заплатата. Бяха толкова заети, толкова разклатени финансово, че никога не й хрумна да поиска нито едното от двете. Стигаше й възторгът, че Страйк я приема за партньор. А сега и това си бе отишло, може би временно, а може би завинаги. Вече няма да има никакво „ние“.