В служба на злото

Робин седя умислена няколко минути, после стана от леглото и вестниците се разпиляха с шумолене. Отиде до тоалетката, където беше бялата кутия със сребрист надпис „Джими Чу“ и погали гладката й повърхност.

Планът не я сполетя като прозрението на Страйк пред болницата с въодушевяващата мощ на пламък. Надигна се тъмен и опасен, роден от омразната принудителна пасивност на изминалата седмица и от леден гняв срещу упоритото нежелание на Страйк да действа. Той, който беше неин приятел, бе преминал във вражес­кия лагер. Беше бивш боксьор, висок метър и деветдесет и един. Никога нямаше да знае какво е да се почувстваш отново мъничък, слаб и безсилен. Никога нямаше да схване как изнасилването променя отношението към собственото ти тяло, как се озоваваш сведен до предмет, до вещ, до парче месо, годно за чукане.

По телефона Захара бе звучала като най-много тригодишна.

Робин остана съвсем неподвижна пред тоалетката, втренчена в кутията със сватбените обувки, замислена. Виждаше ясно рисковете, както ходещият по въже вижда камъните и бушуващите води под себе си.

Не, тя не можеше да спаси всички. Беше твърде късно за Мартина, за Сейди, за Келси и за Хедър. Лила щеше да прекара остатъка от живота си без два пръста на лявата си ръка и грозен белег в душата, който Робин бе в състояние да разбере прекалено добре. Ала имаше две малки момичета, изправени пред бог знае какви страдания още, ако никой не се задействаше.

Робин обърна гръб на новите си обувки, взе телефона и наб­ра номер, който й бе даден преди време, но който никога не си бе представяла, че ще използва.

54

And if it’s true it can’t be you,

It might as well be me.

Blue Öyster Cult, ‘Spy in the House of the Night’82

82 Ако е истина, че ти не си, / то бих могъл да съм и аз. Блу Ойстър Кълт, „Шпионин в Дома на нощта“ – Б. пр.

Имаше три дни, през които да обмисли плана си, защото трябваше да изчака съучастникът си да се сдобие с кола и да намери пролука в заетия си график. Междувременно съобщи на Линда, че обувките „Джими Чу“ твърде много й стягат, прекалено много бият на очи и позволи майка й да я придружи, за да ги върне. После трябваше да измисли каква лъжа да сервира на Линда и Матю, че да си откупи достатъчно време далеч от тях и да приведе плана си в действие.

Накрая им каза, че трябва да се яви в полицията за допълнителни показания. Беше много важно Пищяла да остане в колата, когато я взема, за да се поддържа илюзията. Той трябваше да спре до цивилния полицай, все още патрулиращ на улицата им, и да му съобщи, че тя отива да й свалят конците от шевовете, а в действителност това щеше да се случи чак след два дни.

Беше седем часа в безоблачна вечер и с изключение на Робин, облегната на топлата тухлена стена на бизнес центъра „Истуей“, наоколо нямаше жива душа. Слънцето бавно се придвижваше на запад и на далечния мъглив хоризонт в края на Блондин Стрийт се виждаха очертанията на скулптурата „Орбита“. Робин беше виждала проекта във вестника: скоро щеше да прилича на гигантски телефон от по-миналия век, омотан в собствения си усукан шнур. Отвъд нея едва се различаше растящият силует на Олимпийския стадион. Гигантските конструкции в далечината бяха впечатляващи и някак нечовешки, на много светове разстояние от тайните, криещи се зад новобоядисаната външна врата на Алиса.

Може би заради онова, което бе дошла да направи, безмълвният жилищен квартал пред погледа й я притесняваше. Къщите бяха нови, модерни и някак бездушни. Като се изключеха грандиозните сгради, строящи се в далечината, мястото бе лишено от атмосфера и от всякакво усещане за общност на жителите. Нямаше дървета, които да смекчават формите на ниските квад­ратни къщи, много от тях окичени с табели „Дава се под наем“, нямаше ъглови магазинчета, нито пъб, нито църква. Складът, на който се бе облегнала, имаше бели завеси на горните прозорци, подобни на мъртвешки савани, и метални врати към гаражите, целите нашарени с графити; не й предоставяше никакво прик­ритие. Сърцето на Робин бумтеше, сякаш беше тичала. Нищо не би я накарало да даде заден ход сега и при все това беше уплашена.

Наблизо прокънтяха стъпки и тя се извърна рязко, а потните й пръсти сграбчиха здраво резервната й аларма срещу изнасилвачи. Висок, с издължени крайници и с набиващ се на очи белег, Пищяла вървеше към нея с блокче „Марс“ в едната ръка и цигара в другата.

– Тя идва – избоботи.

– Сигурен ли си? – попита Робин и сърцето й запрепуска още по-бързо. Взе да й се вие свят.

– Чернокожо момиче с две деца се задава по улицата, видях я, като купувах това. – Той размаха блокчето „Марс“. – Искаш ли малко?

– Не, благодаря – отвърна Робин. – Ъъ... нали не възразяваш да се махнеш оттук?

– Не искаш ли все пак да вляза с теб?

– Не – отвърна Робин. – Ела само ако видиш... него.

– А ти сигурна ли си, че гадината вече не е вътре?

– Позвъних два пъти. Няма как да е там.