В служба на злото

– Остави го... остави го! – закрещя Робин, като гледаше през прозореца как двамата мъже се носят по улицата. – О, боже мой... ПИЩЯЛ!... Полицията ще... Къде, Ейнджъл...?

Алиса вече беше изтичала навън от стаята да настигне дъщеря си, като остави многострадалното детенце да пищи на дивана. Робин, която знаеше, че няма шанс да настигне двамата мъже, внезапно се разтрепери толкова силно, че трябваше да приклекне и хвана с две ръце главата си, разтърсвана от вълни на гадене.

Направила бе онова, което си намисли, и от самото начало знаеше, че почти неизбежно ще има поражения. Ала не бе предвидила, че Брокбанк може да избяга или да бъде убит с нож от Пищяла. Беше сигурна единствено, че не е в състояние да предотврати нито едното от двете. Пое два пъти дълбоко дъх, изправи се и отиде до дивана да се опита да успокои ужасеното момиченце. Не беше изненадващо, че след като в съзнанието й Робин бе свързвана със сцени на насилие и истерия, Захара се разплака още по-силно и взе да я рита с малкото си краче.

– Никога не съм подозирала – промълви Алиса. – О, господи. Господи. Защо не ми каза, Ейнджъл? Защо?

Вечерта се бе спуснала. Робин запали лампата, която хвърли бледосиви сенки по кремавите стени. Тройната прегърбена сянка зад дивана повтаряше всяко движение на Алиса. Ейнджъл хлипаше, сгушена в скута на майка си, и двете се поклащаха напред-назад.

Робин, която вече два пъти направи чай и сготви спагети за Захара, седеше на твърдия под под прозореца. Почувствала се бе задължена да остане, докато не дойдеше майстор по спешност да оправи вратата, разбита от Пищяла. Още никой не беше повикал полиция. Майка и дъщеря си споделяха една на друга и Робин се чувстваше като натрапница, но сърце не й даваше да си тръгне, докато не се увереше, че семейството има сигурна врата и ключалка. Захара беше заспала на дивана до майка си и сестра си, засмукала палеца си и с една ръка още стискаше чашката си с капаче.

– Той каза, че ще убие Захара, ако ти кажа – промълви Ейнджъл в шията на майка си.

– О, боже мили – проплака Алиса и сълзите й покапаха по гърба на дъщеря й. – Господи, боже мой.

Тягостното чувство, обзело Робин, беше, сякаш в корема й лазеха раци с бодливи крака. Прати съобщение на майка си и Матю, че от полицията искат да й покажат още фотороботи, но и двамата започваха да се тревожат от дългото й отсъствие, а вече й се изчерпаха доводите, с които да ги откаже да дойдат да я посрещнат. Отново и отново проверяваше телефона си да не би неволно да е заглушила звъненето. Къде се губеше Пищяла?

Майсторът най-сетне пристигна. Робин му даде номера на кредитната си карта, за да плати за поправката, и каза на Алиса, че ще си тръгва.

Алиса остави Ейнджъл и Захара прегърнати на дивана и придружи Робин до смрачената улица.

– Слушай... – промълви Алиса.

По лицето й още имаше следи от сълзи. Робин се досети, че жената не е свикнала да изразява признателност.

– Благодаря ти, чу ли? – изрече почти агресивно.

– Няма защо – отвърна Робин.

– Никога не бих... Та аз го срещнах в църквата, дяволите го взели. Мислех, че най-сетне съм намерила свестен мъж... Беше добър с... с децата...

Тя отново се разплака. Робин понечи да я докосне, но се отказа. Целите й рамене бяха натъртени от блъскането на Алиса, а раната й пулсираше болезнено.

– Британи наистина ли му се е обаждала? – попита Робин.

– Така ми каза той – отвърна Алиса и изтри очи с опакото на дланта си. – Твърдеше, че бившата му съпруга го е наклеветила и е накарала Британи да лъже... Предупреди ме, ако някога на прага дойде русо момиче, да не вярвам на нито една от глупостите й.

Робин си припомни тихия глас в ухото си:

Не те ли познавам аз теб, момиченце?

Беше я помислил за Британи. Ето защо беше затворил и не се бе обадил повече.

– Ще тръгвам – каза Робин, притеснена колко ли време щеше да й отнеме да се добере до Уест Ийлинг. Цялото тяло я болеше. Алиса здравата я беше натъртила. – Обади се на полицията, чу ли?

– Ами може – отвърна Алиса. Робин подозираше, че идеята не й бе хрумвала досега. – Да.

Докато Робин крачеше в тъмнината, а юмрукът й стискаше здраво втората аларма против изнасилвачи, се чудеше какво ли бе казала Британи на втория си баща. Реши, че се досеща: „Не съм забравила. Само посмей да го направиш пак и ще съобщя за теб“. Боеше се, че продължава да върши и с други това, което бе причинявал на нея, но не можеше да понесе последствията от обвинение за престъпление в миналото.

Аз твърдя, госпожице Брокбанк, че вашият втори баща никога не ви е докосвал, че тази история е стъкмена от вас и майка ви...

На Робин й беше известен този механизъм. Пледиращият адвокат на защитата, срещу когото се бе изправила, беше студен и саркастичен, с лисичо изражение.

Госпожице Елакот, връщали сте се от студентския бар, където сте пили, така ли е?