В служба на злото

И все пак, ако отново припареше до разследването – ако започнеше да дебне и следи този мъж, – Карвър със сигурност щеше да го изправи пред съда за вмешателство в хода на полицейската работа или за възпрепятстване на действията на органите на реда. На мястото на Карвър и той би се чувствал така – само дето, помисли си Страйк в прилив на удовлетворяващ гняв, би изслушал всеки, колкото и дразнещ да бе за него, стига да разполагаше с минимално достоверно доказателство. Толкова сложен случай не се решаваше чрез отхвърляне на свидетели само на основание, че преди това са те надиграли.

Чак когато стомахът му закурка, Страйк се сети, че имаше уговорка с Елин да излязат на вечеря. Споразумението по развода и попечителството бяха финализирани и Елин бе обявила по телефона, че е крайно време да се насладят на свястно заведение за разнообразие и че е направила резервация в „Льо Гаврош“ – „Аз черпя“.

Докато пушеше в самотния си офис, Страйк гледаше на предстоящата вечер с обективност, каквато вече не можеше да вкара в мисълта за Шакълуелския изкормвач. Положителното бе, че ще има отлична храна, а това бе примамлива перспектива, предвид, че беше безпаричен и последната му вечеря се състоеше от препечен хляб и боб от консерва. Вероятно щеше да последва и секс сред безупречната белота в апартамента на Елин, който предстоеше да стане бивш дом на нейното разпаднало се семейство. Минусът беше – той за пръв път признаваше голия факт открито пред себе си, – че трябваше да говори с нея, а разговор с Елин не беше в списъка на удоволствията му. Тя уж проявяваше интерес, но беше удивително лишена от въображение. Напълно несвойст­вена й бе естествената и непринудена съпричастност към околните, присъща на Робин. Хумористичният му словесен портрет на Двата пъти, примерно, не я разсмиваше, а я озадачаваше.

После и тези две знаменателни думи „Аз черпя“. Нарастващият дисбаланс в доходите на двама им заплашваше да стане болезнено очевиден. Когато Страйк се запозна с Елин, сметката му поне беше на плюс. Ако тя си представяше, че той ще може да й върне жеста с вечеря в „Льо Гаврош“ при следваща среща, чакаше я горчиво разочарование.

Страйк бе прекарал шестнайсет години с друга жена, много по-богата от него. Шарлот ту бе размахвала парите като оръжие, ту се бе оплаквала от отказа му да живее над възможности­те си. Спомени за пристъпите на засегнато честолюбие у Шарлот, когато той не можеше или не желаеше да плаща за разните й капризи, се надигнаха с предупредителен сигнал, когато Елин заговори за свястно заведение „за разнообразие“. Главно той беше плащал сметките в едно или друго френско бистро или индийско ресторантче, където бе малко вероятно да ги засече бившият съпруг на Елин. Не му беше драго да бъдат подценявани така плодовете на спечелените му с нелек труд пари.

Така че душевната му настройка не беше особено благоприятна, когато се отправи към Мейфеър в осем вечерта, облечен в най-хубавия си италиански костюм, а в преуморения му мозък все така се блъскаха мисли за серийния убиец.

По Ъпър Брук Стрийт се редяха величествени сгради от осемнайсети век, а фасадата на „Льо Гаврош“ с козирка от ковано желязо и обвити с пълзяща зеленина парапети, с входната врата с много огледални стъкла по нея, внушаваща скъпа солидност и сигурност, беше в пълен дисонанс с тревожната нагласа на Страйк. Елин пристигна малко след като го настаниха в салон с интериор в зелено и червено, където светлината бе насочена изкусно към снежнобели покривки и маслени картини в позлатени рамки. Тя изглеждаше великолепно в прилепналата бледосиня рокля. Когато се надигна да я целуне, Страйк забрави за миг постоянните си тревоги и недоволството си.

– Много приятна промяна в рутината ни – отбеляза тя с усмивка, докато сядаше на извитата тапицирана пейка пред кръглата им маса.

Поръчаха. Страйк, който копнееше за бирата си „Дъм Бар“, пи бургундско по избор на Елин и му се искаше цигара, макар да бе изпушил повече от двайсет този ден. Междувременно сът­рапезничката му го засипа с приказки за имоти: отказала се от луксозната мансарда в Страта и направила оглед на къща в Камбъруел, изглеждала обещаваща. Показа му снимка на телефона си: пред очите му беше поредната разкошна бяла сграда в стила на именията от Джорджия с веранда и колони.

Елин се впусна в различните предимства и недостатъци на евентуално преместване в Камбъруел, а Страйк пиеше мълчаливо. Нервираше се дори на прекрасния вкус на виното и го гълташе като евтина помия в старанието си да укроти раздразнението си с алкохол. Не се получи: чувството му за отчуждение не само не се разсея, а се задълбочи. Какво правеше тук с тази красива, но скучна жена? Защо се преструваше, че се интересува от скъпия й начин на живот, когато собственият му бизнес бе в предсмъртна агония и той единствен в Лондон знаеше самоличността на Шакълуелския изкормвач?

Храната им пристигна и невероятно вкусното говеждо филе поне малко повдигна настроението му.

– А при теб какво ново? – попита Елин, както обикновено спазваща педантично етикета.