В служба на злото

Изрече го на един дъх. Робин отстъпи крачка назад и събори календара с ръгбистите от стената. Той падна шумно на пода, но тя не го чу, толкова силно бумтеше кръвта в ушите й. Струваше й се, че ще припадне. Представяла си го бе да крещи „Би трябвало да те уволня!“, но никога не й бе минавало през ум, че наистина може да го направи, че всичко, което бе сторила за него – рисковете, раняванията, прозренията, вдъхновенията, дългите часове на изтърпени неудобства – ще бъде заличено и омаловажено от този едничък акт на неподчинение с добри намерения. Не успяваше дори да събере достатъчно въздух в дробовете си, че да спори, защото при това му изражение можеше да очаква единствено още ледени укори и изобличения как е съсипала всичко. Споменът за Ейнджъл и Алиса, прегърнали се на дивана, мисълта, че страданията на момичето бяха свършили, че майка й се отнесе към нея с доверие и подкрепа, носеха утеха на Робин през часовете на напрегнато очакване на този удар. Не се бе осмелила да каже на Страйк какво е направила. Сега си мислеше, че щеше да е по-добре да го беше известила.

– Какво? – промълви глупаво, защото той я беше попитал нещо. Прозвуча й като нищо незначещ шум.

– Кой беше мъжът с теб?

– Не е твоя работа – прошепна след кратко колебание.

– Казаха, че заплашил Брокбанк с нож... Пищяла! – Личеше си, че едва сега му просветва, и в този миг тя зърна в оживеното и гневно лице следа от онзи Страйк, когото познаваше. – Откъде взе номера на Пищяла, по дяволите?

Ала тя не можеше да говори. Нищо нямаше значение освен факта, че беше уволнена. Знаеше, че Страйк не се обръщаше назад, когато преценеше, че дадени отношения са достигнали до предела си. Никога вече не се чу за приятелката му от шестнайсет години, след като той бе сложил край на връзката, макар че Шарлот се беше опитвала да установи контакт с него.

Той вече си тръгваше. Тя го последва в коридора с изтръпнали и безчувствени крака. Усещаше се като бито куче, което още припка след онзи, който му е нанесъл удари, с отчаяна надежда за прошка.

– Лека нощ – подвикна Страйк на Линда и Матю, които се бяха оттеглили в дневната.

– Корморан – прошепна Робин.

– Ще ти изпратя заплатата за последния месец – каза той, без да я поглежда. – Да приключим бързо и отведнъж. Грубо провинение.

Вратата се затвори зад него. Чуваше обувките му четиресет и шести номер да се отдалечават по пътеката. Разрида се неудържимо. И Матю, и Линда мигом се втурнаха към коридора, но закъсняха. Робин се бе затворила в спалнята, неспособна да посрещне тяхното облекчение и възторг, че най-сетне щеше да се наложи да се откаже от мечтата си да бъде детектив.

56

When life’s scorned and damage done

To avenge, this is the pact.

Blue Öyster Cult, ‘Vengeance (The Pact)’84

84 Щом животът е потъпкан и вредата – сторена, / да отмъщаваш е новият договор. Блу Ойстър Кълт, „Мъст (Договорът)“ – Б. пр.

В четири и половина на следващата сутрин Страйк беше буден, без реално да е спал. Езикът го болеше от цигарите, изпушени пред гетинаксовата маса в кухнята, докато разсъждаваше над съсипания си бизнес и изгледите за него. Не можеше да се накара да мисли за Робин. Фини пукнатини като онези, появяващи се в дебел лед при затопляне, започнаха да изникват в непоклатимата ярост, но онова отдолу бе също тъй студено. Той можеше да разбере импулса да спасиш дете – кой не би го разбрал? Не беше ли той самият, както тя така неуместно посочи, проснал Брокбанк в безсъзнание, след като беше видял на запис показанията на Британи? Ала мисълта, че бе предприела това с Пищяла, без да му каже, и то след като Карвър ги беше предупредил да не доближават заподозрените, накара негодуванието отново да лумне във вените му. Взе да тръска пакета си с цигари и видя, че е празен.

Изправи се, взе ключовете си и излезе от апартамента, още облечен в италианския костюм, с който беше задрямал. Слънцето изгряваше, когато пое по Чаринг Крос Роуд. Утрото караше всичко да изглежда прашно и чупливо със сивата си светлина, изпълнена с бледи сенки. Купи си цигари от магазин в Ковънт Гардън и продължи да крачи, докато пушеше и мислеше.

* * *

След два часа, прекарани в ходене по улиците, Страйк стигна до решение за следващия си ход. На връщане към офиса си видя келнерка в черна рокля да отключва вратите на „Кафе Верняно“ на Чаринг Крос Роуд, усети колко е гладен и влезе вътре.

В малкото заведение миришеше на топло дърво и еспресо. Страйк се отпусна с благодарност на твърд дъбов стол и внезапно осъзна с неудобство, че през последните часове беше пушил непрестанно, спал беше с горните си дрехи, беше ял стек и пил червено вино, без да си измие зъбите. Мъжът в отражението до него изглеждаше омачкан и нечист. Постара се да не дава шанс на младата келнерка да подуши дъха му, докато поръчваше панини с шунка и сирене, бутилка вода и двойно еспресо.

Кафемашината с меден купол отгоре, поставена върху барплота, засвистя оживяла, а Страйк се унесе в мислите си, дирещ в съвестта си откровен отговор на смущаващ въпрос.