В служба на злото

Шегували сте се на всеуслушание, че ви липсва... вниманието на вашия приятел, така ли е?

Когато срещнахте господин Треуин...

Аз не съм...

Когато срещнахте господин Треуин пред общежитието си...

Не съм срещала...

Казали сте на господин Треуин, че ви липсва...

Изобщо не сме говорили...

Аз твърдя, госпожице Елакот, че се срамувате, че сте приканили господин Треуин...

Не съм го приканвала...

Не се ли пошегувахте в бара, че ви липсват сексуалните ласки на...

Казах, че ми липсва...

Колко питиета изпихте, госпожице Елакот?

Робин прекрасно разбираше защо хората се бояха да говорят, да признаят какво им е било сторено – за да не твърдят насреща им, че мръсната, срамна и мъчителна истина е плод на собственото им извратено въображение. Нито Холи, нито Британи се бяха осмелили да понесат евентуален открит съдебен процес, а може би Алиса и Ейнджъл също щяха да си замълчат от страх. А Робин беше уверена, че единствено смъртта или затворът щяха да спрат Ноъл Брокбанк да изнасилва малки момичета. И все пак, би се радвала да научи, че Пищяла не го е убил, защото ако беше...

– Пищял! – викна тя, когато висока фигура с татуировки мина под улична лампа насреща й.

– Не можах да намеря шибания мръсник, Роб! – донесе се кънтящият глас на Пищяла. Май не осъзнаваше, че Робин бе седяла два часа на твърдия под ужасена и молеща се за връщането му. – Бързо тича за толкова едър тип.

– Полицията ще го намери – каза Робин с внезапно омекнали колене. – Алиса ще им се обади. Пищял, би ли... моля те, ще ме откараш ли у дома?

55

Came the last night of sadness

And it was clear she couldn’t go on.

Blue Öyster Cult, ‘(Don’t Fear) The Reaper’83

83 Дойде последната нощ на тъга / и стана ясно, че всичко е дотук. Блу Ойстър Кълт, „(Не се бой от) Жътваря“ – Б. пр.

Страйк остана в неведение за стореното от Робин цели двайсет и четири часа. Тя не отговори, когато й позвъни по обяд на следващия ден, но тъй като той се сражаваше със собствените си дилеми и вярваше, че тя е в безопасност у дома с майка си, не му се видя странно, нито си направи труда да я потърси отново. Ранената му партньорка беше сред малкото проблеми, за които вярваше, че са временно решени, и той не възнамеряваше да я насърчава в намеренията й да се върне при него, като й признае за прозрението, озарило го пред болницата.

Ала сега това бе основното, с което бе зает. Така или иначе вече нямаше кой да се състезава за времето и вниманието му в самотната мълчалива стая при отсъствието на клиенти, които да се обаждат или да идват лично. Единственият звук беше бръмченето на муха между отворените прозорци сред лекия дим от цигарите „Бенсън енд Хеджис“, които Страйк палеше една след друга.

Почти три месеца бяха изминали от получаването на отрязания крак и като се върна назад в спомените си, детективът съвсем ясно видя грешките си. Трябваше да се досети кой е убиецът още след като посети дома на Келси Плат. Ако беше го разкрил тогава, ако не се бе подвел от уловките му и не се беше повел по погрешните следи на други сбъркани типове, Лила Монктън още щеше да има десет пръста; Хедър Смарт още щеше да работи в строителната фирма в Нотингам, като вероятно щеше да си е дала клетва никога вече да не се напива както на рождения ден на зълва си в Лондон.

По време на стажа си в Отдела за специални разследвания на Кралската военна полиция Страйк се бе научил да контролира емоционалните последствия от едно разследване. Предишната вечер бе изпълнена с чувство на гняв към самия него, но дори и докато се упрекваше, че не бе видял нещо, което беше пред очите му, не можеше да отрече дръзката изобретателност на убиеца. Имаше артистичност в начина, по който бе използвал миналото на Страйк срещу него, и така бе принудил детектива да оспорва логиката си, подкопал бе доверието в собствената му преценка.

Фактът, че убиецът бе един от мъжете, заподозрян от него от самото начало, бе слаба утеха. Страйк не помнеше някога да е бил в такъв силен душевен смут заради разследване, както сега. Сам в празния си офис, убеден, че изводът, до който бе стигнал, не бе приет с доверие от полицая, подчинен на Карвър, нито бе предаден на шефа му, Страйк имаше лишеното от обективност усещане, че ако бъдеше извършено ново убийство, вината щеше да е негова.