В служба на злото

Като следваше насоките на Страйк, Робин мина през самия център на Корби, изобилстващ от бетон и тухли и с издигащ се голям мол. Силуетът на централната част се оформяше от гъсто застроени общински административни сгради, покрити с антени, подобни на желязна растителност. Нямаше централен площад, нито древна църква, още по-малко – училище, съградено от дървени трупи. Градоустройството на Корби бе съобразено с приютяването на огромен приток работници мигранти през четиресетте и петдесетте години; повечето от сградите имаха безрадостен утилитарен вид.

– Половината от имената на улиците са шотландски – отбеляза Робин, след като бяха отминали Аргил Стрийт и Монтроуз Стрийт.

– Нищо чудно, наричали са града Малката Шотландия – поясни Страйк и забеляза табела, упътваща към Единбург Хаус. Чувал беше, че по време на индустриалния си разцвет Корби е имал най-многобройното шотландско население южно от границата. От балконите на апартаменти висяха знамена с типично шотландски символи.

– Лесно е да се разбере защо Лейн се е чувствал повече у дома си тук, отколкото в Гейтсхед. Може би е имал познати в района.

Пет минути по-късно се озоваха в старата част на града, в чиито красиви каменни сгради се долавяше нещо от атмосферата на селото, каквото бе представлявало Корби, преди тук да се настани стоманодобивната промишленост. Малко по-късно стигнаха до Уелдън Роуд, улицата на Лорейн Макнотън.

Къщите се издигаха на групи от по шест, всяка двойка – огледален образ на съседната, така че входните им врати бяха редом една на друга, а прозорците бяха разположени обратно. В каменния корниз над всяка врата бе издълбано име.

– Ето я нейната – посочи Страйк към „Съмърфийлд“, която беше близнак с „Нортфийлд“.

Предният двор на „Съмърфийлд“ беше покрит със ситен чакъл. Тревата на „Нортфийлд“ имаше нужда от окосяване, което припомни на Робин жилището й в Лондон.

– Най-добре да влезем и двамата – каза Страйк, докато откопчаваше колана си. – Тя вероятно ще се чувства по-удобно, ако и ти присъстваш.

Звънецът на входната врата изглежда беше повреден. Ето защо Страйк потропа рязко с кокалчетата на пръстите си. Експлозия от яростен лай ги уведоми, че вътре има поне един обитател. После чуха женски глас, ядосан, но някак вял.

– Тихо де, престани. Стига вече! Не!

Вратата се отвори и Робин едва успя да зърне навъсена жена на около петдесет години, когато един джак ръсел териер с остра козина се втурна напред, злобно ръмжащ и лаещ, и захапа глезена на Страйк. За щастие на детектива и за нещастие на песа зъбите му срещнаха стомана. Джак ръселът изквича, а Робин, възползвала се от шока му, го сграбчи за козината зад врата и го повдигна. Кучето остана толкова смаяно, че виси във въздуха, че не можа да реагира по никакъв начин.

– Без хапане – смъмри го Робин.

Очевидно преценило, че жена, достатъчно храбра да го вдиг­не, е достойна за уважение, кучето й позволи да го подхване по-здраво, усука се във въздуха и понечи да я лизне по ръката.

– Съжалявам – каза жената. – Беше на майка ми. Истински кошмар е. Я виж, вас ви хареса. Цяло чудо.

Дългата й до раменете кестенява коса беше с бели корени. От двете страни на тънките й устни бяха вдълбани дълбоки бръчки. Подпираше се на патерица, един от глезените й беше подут и бинтован, а стъпалото й беше в сандал, от който се подаваха пожълтели нокти.

Страйк се представи, после показа на Лорейн шофьорското си свидетелство и служебна визитка.

– Вие ли сте Лорейн Макнотън?

– Да – отговори тя колебливо. Очите й се преместиха към Робин, която й се усмихна насърчително над главата на джак ръсела. – А вие сте... какъв казахте?

– Детектив – повтори Страйк. – Питах се дали можете да ми кажете нещо за Доналд Лейн. Според телефонните разпечатки е живял тук с вас преди две години.

– Да, така е – изрече бавно тя.

– Той още ли е тук? – попита Страйк, макар да знаеше отговора.

– Не.

Страйк посочи Робин.

– Може ли със сътрудничката ми да влезем и да ви зададем няколко въпроса? Опитваме се да открием господин Лейн.

Настана пауза. Лорейн намръщено задъвка устната си. Робин гушкаше кучето, което вече ентусиазирано ближеше пръс­тите й, без съмнение носещи следи от кейкчетата. Разкъсаният крачол на Страйк се развяваше от лекия ветрец.

– Добре, влезте – каза Лорейн и се отдръпна на патериците си да ги пусне вътре.

Мръсната дневна лъхаше силно на застоял цигарен дим. Имаше безброй белези, издаващи, че се обитава от възрастна жена: плетени покривчици, евтини възглавнички с ресни и колекция от натруфени мечета върху лакиран бюфет. Едната стена беше изцяло заета от картина на ококорено дете, облечено като клоун. Страйк не си представяше Доналд Лейн да живее тук повече, отколкото би очаквал да види вързан в ъгъла бик.

Озовал се вътре, джак ръселът се измъкна от ръцете на Робин и отново залая срещу Страйк.

– О, я вземи да млъкнеш – простена Лорейн. Отпусна се на дивана, тапициран с избелял кафяв плюш, с две ръце нагласи превързания си крак върху мека кожена табуретка, пресегна се към пакет цигари и запали една.