В служба на злото

„Мръсникът си е гледал интереса“, каза си Страйк. Бил е болен, безработен и безпаричен и за него една самотна жена на средна възраст без ангажименти, умееща да готви, със соб­с­твена къща, току-що наследила пари от майка си, е била като божи дар. Струвало си е да имитира състрадание, за да й влезе под кожата. Лейн успяваше да покаже чар, когато решеше да го направи.

– Изглеждаше свестен, като се запознахме – процеди гневно Лорейн. – Все гледаше да ми е в услуга. А самият той не беше добре с тия подути стави. Ходеше да му слагат инжекции... Пос­ле взе да става вкиснат, но аз си мислех, че лошото му здраве е причината. От болен човек не може да се очаква все да е весел, нали? Не всички са като мама. Тя беше истинско съкровище, макар и да страдаше, постоянно беше усмихната и... и...

– Нека ви подам салфетка – каза Робин и много внимателно се наведе към кутията на масата, покрита с плетена покривчица, така че да не размести кучето, поставило глава в скута й.

– Съобщихте ли в полицията за откраднатите бижута? – попита Страйк, след като Лорейн беше взела салфетката и бършеше очи помежду дълбоки всмуквания от цигарата си.

– Не – отвърна намръщено тя. – Какъв смисъл имаше? Така или иначе, никога нямаше да ги открият.

Робин се досети, че Лорейн не бе искала да привлича внимание към унижението си, и се изпълни със съчувствие към нея.

– Някога проявявал ли е насилие? – попита я тя кротко.

Лорейн изглеждаше изненадана.

– Не. Вие затова ли сте тук? Да не е наранил някого?

– Не знаем – отговори Страйк.

– Не вярвам, че би посегнал на някого – заяви Лорейн. – Не беше такъв. И на полицията го казах.

– Простете – обади се Робин, като галеше главата на вече дремещия джак ръсел. – Нали казахте, че не сте съобщили за кражбата?

– Това беше по-късно – поясни Лорейн. – Около месец и нещо, след като се махна. Някой беше влязъл с взлом в къщата на госпожа Уилямс, ударил я и я обрал. От полицията разпитваха къде е Дони. Казах им, че отдавна се е изнесъл, а и не би сторил нещо такова. Винаги е бил добър с нея. Не би ударил старица.

Някога се бяха държали за ръце в бирария. Той беше косил моравата на възрастна жена. Тя отказваше да повярва, че Лейн е изцяло лош.

– Предполагам, че съседката ви е могла да даде описание пред полицията? – попита Страйк.

Лорейн поклати глава.

– Тя така и не дойде на себе си след това. Почина в старчес­ки дом. Сега в „Нортфийлд“ живее семейство с три малки деца. Да ги чуете само какъв шум вдигат. А имат нахалството да се оплакват от кучето!

Бяха ударили на камък тук. Лорейн нямаше никаква представа къде можеше да е отишъл Лейн. Не си спомняше той да е споменавал място, с което да е свързан, ако не се броеше Мелроуз, нито тя някога се бе запознавала с негови приятели. След като осъзнала, че той вече няма да се върне, изтрила номера на мобилния му телефон. Разреши им да вземат двете снимки на Лейн, но извън това не можеше да им предложи друга помощ.

Джак ръселът протестира шумно, когато Робин измъкна изпод него топлия си скут и демонстрира намерение да изкара огорчението си на Страйк, когато детективът се надигна от креслото.

– Престани, Тигър – смъмри го сърдито Лорейн, като с мъка удържаше борещото се куче на дивана.

– Няма нужда да ставате да ни изпращате – повиши глас Робин, за да надвика лудешкия лай. – Благодарим ви за всичко.

Оставиха я в опушената и претрупана с вещи дневна, вдигнала превързания си глезен, вероятно още малко по-тъжна и зас­рамена в резултат от посещението им. Шумът от истеричното куче ги следваше чак до дворната пътека.

– Поне да й бяхме направили чаша чай или нещо такова – изрече Робин с чувство за вина, когато се качиха обратно в ландроувъра.

– Тя дори не си дава сметка колко леко се е отървала – подхвърли окуражително Страйк. – Помисли за горката старица там – посочи той „Нортфийлд“. – Била е пребита за няколко мизерни лири в повече.

– Мислиш, че е бил Лейн?

– Разбира се, че е бил проклетият Лейн – изръмжа Страйк, докато Робин включваше двигателя. – Огледал е хубавичко къщата, докато уж й е помагал. И забележи, че докато толкова много е страдал от артрит, все пак е бил способен да коси трева и почти да убие стара жена.

Робин беше уморена и гладна, главата я болеше от зас­тоялия цигарен дим. Успя само да кимне и да потвърди, че звучи логично. Беше потискащ разговор и перспективата за още два часа и половина шофиране до дома никак не я прив­личаше.

– Нали не възразяваш да потегляме? – каза Страйк, като погледна часовника си. – Казах на Елин, че ще ида да я видя довечера.

– Няма проблем – отвърна Робин.

И все пак по някаква причина – може би заради главоболието, може би заради самотната жена в „Съмърфийлд“, останала сред спомените за обичани хора, които я бяха напуснали – на Робин отново й се доплака.

29

I Just Like To Be Bad45

45 Харесва ми да съм лош – Б. пр.