В служба на злото

– Трябва да го държа вдигнат – обясни, без да вади цигарата от устата си, и сложи в скута си препълнен стъклен пепелник. – Районната медицинска сестра идва всеки ден да ми сменя прев­ръзката. Сядайте.

– Какво ви се е случило? – попита Робин, като се промъкна покрай масичката, за да седне на дивана до Лорейн. Джак ръселът мигом скочи да се настани до нея и милостиво престана да лае.

– В работата ми изляха върху него тенджера с мазнина за пържени картофи.

– Боже мой – рече Страйк, докато сядаше на кресло. – Сигурно адски е боляло.

– Ами да. Казаха, че ще съм извън строя поне месец. Добре че поне спешното отделение ми беше наблизо.

Както се оказа, Лорейн работеше в стола на местната болница.

– Е, какво е направил Дони? – измърмори Лорейн, издишвайки дим, след като темата за нараняването й беше щателно изчерпана. – Пак някой обир сигурно?

– Защо го казвате? – попита Страйк предпазливо.

– Защото мен ме обра – отвърна тя.

Робин вече виждаше, че резкият маниер е само фасада. Дългата цигара на Лорейн затрепери при тези думи.

– Кога се случи това? – поинтересува се Страйк.

– Когато си отиде. Взе ми всичките бижута. Венчалната халка на майка ми, всичко. А знаеше какво означава тя за мен. Не беше минала и година, откакто се бе споминала. Да, един ден просто си обра крушите и не се върна повече. Обадих се в полицията, притесних се, че му се е случило нещо. Чак после забелязах, че портмонето ми е опразнено и че всичките ми бижута ги няма.

Унижението не я беше напуснало. Хлътналите й бузи се зачервиха, докато разказваше.

Страйк бръкна във вътрешния джоб на якето си.

– Искам да се уверя, че говорим за един и същ човек. Разпознавате ли го на тази снимка?

Той й подаде една от снимките, които бившата тъща на Лейн му беше дала в Мелроуз. Едър и широкоплещест, с шотландска поличка в синьо и жълто, с тъмните му очи като на пор и растяща ниско над челото рижа коса, Лейн стоеше пред гражданското. Под ръка го бе хванала Рона, която му се нанасяше повече от два пъти на ширина, в зле стояща й сватбена рокля, вероятно купена на старо.

Лорейн дълго разглежда снимката. Накрая каза:

– Мисля, че е той. Възможно е.

– Тук не се вижда, но има голяма татуировка на жълта роза над лакътя на лявата си ръка – допълни Страйк.

– Да – натъртено изрече Лорейн. – Съвпада. Имаше такава.

Тя пушеше и се взираше в снимката.

– Бил е женен, значи? – продума с леко треперещ глас.

– Не ви ли го е казвал? – попита Робин.

– Обратното. Твърдеше, че никога не се е женил.

– Как се запознахте? – поинтересува се Робин.

– В пъб – отвърна Лорейн. – Но вече изобщо не изглеждаше така.

Жената се обърна към бюфета и направи слаб опит да се надигне.

– Искате ли да помогна? – предложи Робин.

– В онова, средното чекмедже може да има снимка.

Джак ръселът отново се разлая, когато момичето отвори чекмедже, пълно с различни пръстени за салфетки, плетени калъфи за чайници, сувенирни лъжички, клечки за зъби и разпилени снимки. Робин измъкна колкото можа от тях и ги подаде на Лорейн.

– Ето, това е той – каза Лорейн, след като прехвърли доста фотографии, на повечето от които беше много възрастна жена, вероятно майка й. Лорейн подаде снимката на Страйк.

Не би познал Лейн, ако се разминеше с него по улицата. Бившият боксьор се беше раздул сериозно, особено около лицето. Вратът му вече не се виждаше; кожата му беше опъната, чертите – деформирани. С една ръка беше прегърнал усмихнатата Лорейн, а другата държеше отпусната. Той самият не се усмихваше. Страйк се взря по-отблизо. Татуировката на жълтата роза се забелязваше, но беше частично скрита от зачервени плаки, плъзнали по цялата му ръка над лакътя.

– Някакъв кожен проблем ли има?

– Псориатичен артрит – съобщи Лорейн, – в тежка форма. Заради него получаваше пенсия по болест. Наложи му се да спре да работи.

– Така ли? – заинтересува се Страйк. – А като какъв работеше преди?

– Пристигна тук като технически ръководител за една от големите строителни фирми – отвърна тя, – но после се разболя и не можеше да работи. У дома си в Мелроуз имал своя строителна фирма. Бил изпълнителен директор.

– Сериозно? – попита Страйк.

– Да, семеен бизнес – отвърна Лорейн, като продължаваше да преглежда снимките. – Наследил го от баща си. Ето го пак, вижте.

На тази снимка, направена като че в градината на бирария, двамата се държаха за ръце. Лорейн сияеше, а Лейн гледаше напред безизразно със свити до цепки очи на кръглото му като луна лице. Имаше характерния вид на човек, вземащ стероиди по медицинско предписание. Лисичорижата му коса беше същата, но в тази физиономия на Страйк му бе много трудно да различи някогашния млад боксьор, ухапал лицето му.

– Колко дълго бяхте заедно?

– Десет месеца. Срещнах го точно след като мама почина. Тя беше на деветдесет и две, живееше тук с мен. Помагах на съседката, госпожа Уилямс. Тя беше на осемдесет и седем, страдаше от старческа деменция. Синът й е в Америка. Дони беше много добър с нея. Косеше моравата, пазаруваше й.