В служба на злото

Кара киломери на север, преди да изостави колата в безлюдно поле далеч от главния път, към което не гледаха никакви сгради. Тук свали фалшивите номера, натопи единия си чорап в резервоара с бензин, хвърли го върху окървавената предна седалка и го запали. На пламъка му отне дълго време да се разпали както трябва. Наложи му се да приближи автомобила няколко пъти, за да помогне, докато най-сетне в три часа посред нощ го видя, треперещ от студ от прикритието си сред дърветата, да експлодира. После хукна да бяга.

Беше зима и поне качулката не изглеждаше неуместна. Зарови фалшивите номера в една гора и забърза по пътя си с наведена глава и ръце в джобовете, опипващи скъпоценните сувенири. Обмислял бе да зарови и тях, но не можа да се накара да го стори. Замазал бе кървавите петна върху панталоните си с кал. На станцията на метрото също остана с качулка и седна в един ъгъл на влака, като се преструваше на пиян, за да държи хората далеч от себе си. Бърбореше си неразбираемо и сътвори онази аура от заплаха и лудост, която действаше като полицейс­ки кордон, щом искаше никой да не го закача.

Докато стигна до дома си, вече бяха намерили трупа й. Той изгледа репортажа по телевизията вечерта, като в същото време се хранеше от поднос върху скута си. Намериха и изгорялата кола, но не и фалшивите номера, а това беше едно доказателство за неподражаемия му късмет, за чудноватата закрила, спускана му от космоса. Приятелят, с когото се беше карала, бе арестуван, обвинен и въпреки много рехавите доказателства срещу него – осъден! Мисълта, че онзи мухльо лежеше в затвора, още го разсмиваше понякога...

И все пак през онези дълги часове, докато шофираше през нощта с мисълта, че всяка случайна среща с полицията може да е фатална, когато се боеше от заповед да изпразни джобовете си и трепереше да не би някой бдителен пътник да забележи засъхналата кръв по него, си извади сериозна поука. Планирай всяка подробност. Не оставяй нищо на случайността.

Затова сега имаше нужда от масаж с обезболяващ мехлем. Първият му приоритет беше да се погрижи глупавата нова хрум­ка на То да не попречи на собствените му планове.

30

I am gripped, by what I cannot tell . . .

Blue Öyster Cult, ‘Lips in the Hills’46

46 Държан съм в плен и сам не зная от какво... Блу Ойстър Кълт, „Устни сред хълмовете“ – Б. пр.

Страйк беше обръгнал на колебанията между френетична активност и принудителна пасивност, налагани от хода на разследването. И все пак уикендът след обиколното им пътуване до Бароу, Маркет Харбъро и Корби го завари в странно състояние на напрежение.

Постепенното завръщане към цивилния живот през последните няколко години го бе сблъскало с трудности, които му бяха спестени като военен. Луси, неговата полусестра, единствената от братята и сестрите му, с която бе споделял детството си, му се обади рано в събота сутринта да попита защо не е отговорил на поканата й за тържеството по случай рождения ден на средния му племенник. Той й отговори, че не е бил в Лондон и е нямал достъп до имейлите, пращани в офиса, но тя почти не го слушаше.

– Знаеш, че Джак те е поставил на пиедестал – настоя тя. – Много иска да дойдеш.

– Съжалявам, Луси – отвърна Страйк, – не ми е възможно. Ще му изпратя подарък.

Ако Корморан още служеше в Отдела за специални разследвания, Луси не би прибегнала до емоционално изнудване. Тогава му беше лесно да се изплъзва от семейни задължения, тъй като пътуваше по целия свят. Тя го бе виждала като неразделна част от огромната и неумолима военна машина. След като той упорито отказа да капитулира пред словесното описание на осемгодишния му племенник, който напразно чака чичо Корморан край дворната врата, тя се предаде и взе да го разпитва как напредва издирването на човека, изпратил отрязания крак. Тонът й намекваше, че има нещо дискредитиращо в това да ти бъде изпратен крак. Нетърпелив да я разкара, Страйк неискрено я увери, че е оставил всичко в ръцете на полицията.

Колкото и привързан да беше към по-малката си сестра, той бе приел факта, че отношенията им почти изцяло почиват на споделени травматични спомени. Никога не доверяваше на Луси подробности от личния си живот, освен ако не беше принуден да го прави от външни събития по простата причина, че споделеното обикновено предизвикваше паника или тревога. Луси живееше в постоянно разочарование от факта, че той, на трийсет и седем годишна възраст, все още се съпротивляваше на всички онези неща, които според нея биха го направили щастлив: служба с нормирано работно време и по-висока заплата, съпруга и деца.

Доволен, че се е отървал от Луси, Страйк си направи третата чаша чай за сутринта и се опъна на леглото с купчина вестници. В няколко от тях имаше снимка на „жертвата на убийство Келси Плат“, облечена в тъмносиня ученическа униформа, с усмивка на некрасивото пъпчиво лице.