В служба на злото

– Отидохте ли на тържеството за рождения ден на господин Кънлиф? – попита Робин, за да заглуши тракането на клавишите.

– Разбира се, че не! – отвърна Линда. – Е, чакам да ме уведомиш кой ден е подходящ през по-следващата седмица, за да си купя билет. Великден е, по влаковете ще е натоварено.

Робин се съгласи, отвърна подобаващо на любящото сбогуване на Линда и насочи пълното си внимание към Поклонник. Уви, след като Робин бе отказала да изпрати снимка на него или на нея (беше почти сигурна, че е мъж), той изгуби интерес към размяната на реплики и млъкна.

* * *

Очаквала бе Матю да се върне от дома на баща си в неделя вечер, но той не си дойде. Провери календара в кухнята и видя, че поначало бе възнамерявал да си вземе почивен ден в понеделник. Очевидно тя се бе съгласила с това и му беше обещала също да поиска от Страйк почивен ден. Късмет, че бяха скъсали, рече си окуражително, беше си спестила поредната кавга на тема работното й време.

Само че по-късно плака сама в спалнята, изобилстваща от спомени за общото им минало: пухкавото слонче, което й беше подарил за първия им свети Валентин заедно – тогава не беше толкова самоуверен, тя си спомняше как се бе изчервил, като й го подаде, – кутията за бижута по случай двайсет и първия й рожден ден. Многото снимки със сияещите им лица от ваканции в Гърция и Испания и в официални дрехи на сватбата на сестрата на Матю. На най-голямата от всички снимки бяха хванати за ръка в деня на дипломирането му. Той беше в академичната си тога, а Робин стоеше до него, облечена с лятна рокля, широко усмихната и горда от неговото постижение, каквото на нея й бе ограбено от мъж с маска на горила.

31

Nighttime flowers, evening roses,

Bless this garden that never closes.

Blue Öyster Cult, ‘Tenderloin’47

47 Нощни цветя, вечерни рози, / благословена да е денонощната градина. Блу Ойстър Кълт, „Кварталът на порока“ – Б. пр.

На следващия ден настроението на Робин се повиши от прек­расното пролетно утро, което я посрещна, щом излезе от външната врата. Не забравяше да държи под око околната обстановка, докато пътуваше с метрото към Тотнъм Корт Роуд, ала така и не зърна едър мъж с прилепнала шапка. Онова, което правеше впечатление при ранното й пътуване, бе нарастващата журналистическа възбуда от наближаващата кралска сватба. Кейт Мидълтън бе на първите страници на едва ли не всички вестници в ръцете на пътуващите около нея. Образът й накара Робин още по-остро да усети онова свръхчувствително място на ръката си, където в продължение на година бе носила годежен пръстен. Ала обзета от нетърпение да сподели резултата от своята солова разузнавателна акция със Страйк, тя успешно отби заплашващата я атака на униние.

Вече беше излязла от станцията на метрото на Тотнъм Корт Роуд, когато чу мъж да я вика по име. За част от секундата се уплаши да не би Матю да й е устроил засада, но тогава се появи Страйк, който си пробиваше път през минувачите с раница на гърба. Робин заключи, че е прекарал нощта при Елин.

– Добро утро. Хубаво ли прекара уикенда? – попита я. А после, преди да е успяла да му отговори, каза: – Прощавай. Не. Явно е бил гаден уикенд.

– На моменти беше съвсем добър – отговори Робин, докато заобикаляха обичайните препятствия от преграждения и дупки по пътя.

– Какво узна? – високо попита Страйк в опит да надвика нескончаемия шум на бормашини.

– Моля? – изкрещя тя.

– Какво... успя... да откриеш?

– Откъде знаеш, че съм открила нещо?

– Видът ти го подсказва – обясни той. – Винаги имаш такова изражение, когато умираш от нетърпение да ми съобщиш нещо.

Тя се усмихна широко.

– Трябва ми компютър, за да ти покажа.

Завиха по Денмарк Стрийт. Мъж, облечен изцяло в черно, стоеше пред вратата на офиса им и държеше гигантски букет червени рози.

– О, за бога – промълви едва чуто Робин.

Спазъмът от страх утихна: в първия миг умът й бе изключил букета и беше регистрирал само човека в черно, но това не беше куриерът, разбира се. Този, както забеляза, щом наближиха, беше дългокос младеж, доставчик от „Интерфлора“, който не носеше каска на главата. Страйк се съмняваше момчето някога да е връчвало над петдесет червени рози на по-малко ентусиазирана получателка.

– Баща му го е подучил – подхвърли мрачно Робин, докато Страйк й държеше вратата отворена, за да се провре вътре с огромния букет, с който тя не се отнасяше особено грижливо. – „Всички жени обожават рози“, трябва да му е казал. И си въобразява, че с един букет работата му е опечена.

Страйк я последва по металното стълбище; досмеша го, но много се пазеше да не го покаже. Отключи вратата на офиса, а Робин отиде до бюрото си и безцеремонно хвърли розите върху него. В букета имаше и картичка. Тя не искаше да я отваря пред Страйк.

– И така – заговори той, докато премяташе раницата си на закачалката до вратата. – Какво откри?

Преди Робин да е успяла да каже и дума, на вратата се почука. През матираното стъкло бе лесно да се различи, че отвън е Уордъл с неговата къдрава коса и кожено яке.

– Бях наблизо. Надявам се, че не ви се изтърсвам твърде рано. Съседът ви отдолу ми отвори.