В служба на злото

– Да – промълви Страйк, все още загледан в снимката на Лейн. – Поддържай контакт и... о, да, искам да свършиш нещо.

Той извади мобилния телефон от джоба си.

– Брокбанк.

– Значи, все още мислиш, че може да е той? – попита Робин и застина за миг, докато обличаше якето си.

– Не е изключено. Искам да му се обадиш. Поддържай легендата за адвокатката Вениша Хол.

– О! Добре – каза тя, извади своя телефон и набра номера, който той й показа, но зад равнодушния си маниер вътрешно ликуваше. Вениша беше лично нейна идея, нейно творение, а сега Страйк залагаше цялата линия на разследване върху нея.

Робин почти беше преполовила разстоянието по Денмарк Стрийт под слънцето, когато си припомни, че сред многострадалните рози бе имало картичка и че тя я беше оставила в офиса непрочетена.

32

What’s that in the corner?

It’s too dark to see.

Blue Öyster Cult, ‘After Dark’49

49 Какво ли е това на ъгъла? / Твърде тъмно е, за да го видя. Блу Ойстър Кълт, „След мръкване“ – Б. пр.

Робин нямаше удобна възможност да позвъни на Ноъл Брок­банк чак до пет часа следобед, тъй като беше заобиколена през целия ден от шума на уличното движение и глъчка от гласове. След като изпрати Платиненорусата на работа както обикновено, тя влезе в японския ресторант до стриптийз клуба, взе си зелен чай и седна на тиха ъглова маса. Там изчака пет минути, за да се увери, че фоновият шум, който Брокбанк би могъл да чуе, достоверно напомня оживена кантора, разположена на централна улица, след което набра номера с думкащо сърце.

Все още беше активен. Робин слуша как той даваше свободно цели двайсет секунди и тъкмо когато реши, че няма да има отговор, отсреща вдигнаха.

По линията се чу много тежко дишане. Робин седеше неподвижна, долепила плътно телефона до ухото си. После подскочи, когато писклив детски глас изрече:

– Ало!

– Ало? – проговори предпазливо Робин.

Чу приглушен женски глас да казва:

– Какво държиш, Захара?

Стържещ шум, после много по-силно прозвуча:

– Телефона на Ноъл, той го търсеше...

Линията прекъсна. Робин бавно свали телефона от ухото си, а сърцето й все още препускаше. Почти можеше да види мърлявото пръстче, което случайно бе прекъснало разговора.

Телефонът завибрира в ръката й. Повикването идваше от номера на Брокбанк. Тя пое дълбоко дъх и отговори.

– Ало, Вениша Хол.

– Какво? – изрече женски глас.

– Вениша Хол от „Хардейкър и Хол“ – отвърна Робин.

– Какво? – отново попита жената. – Вие ли звъняхте преди малко?

Имаше лондонски акцент. Устата на Робин пресъхна.

– Да, аз – отвърна момичето в ролята на Вениша. – Търся господин Ноъл Брокбанк.

– Защо?

След почти недоловима пауза Робин отговори:

– Може ли да знам с кого говоря, моля?

– Защо? – Жената звучеше все по-войнствено. – Коя сте вие?

– Казвам се Вениша Хол – отвърна Робин – и специализирам в компенсации за телесни травми.

Срещу нея седна двойка и заприказваха високо на италиански.

– Какво? – попита пак жената в другия край на линията.

Ругаеща вътрешно съседите си по маса, Робин повиши глас и повтори версията, която бе сервирала на Холи в Бароу.

– Пари за него? – попита непознатата жена с една идея по-малко враждебност в гласа.

– Да, в случай че спечелим делото – отговори Робин. – Може ли да попитам...?

– Как научихте за него?

– Попаднахме на досието на господин Брокбанк, докато проучвахме други...

– За какви пари става дума?

– Зависи. – Робин пое дълбоко дъх. – Къде е господин Брок­банк?

– На работа.

– Може ли да попитам къде...?

– Ще му предам да ви се обади. На този номер, така ли?

– Да, моля – отвърна Робин. – Ще бъда в кантората утре от девет нататък.

– Вен... Вени... Как ви беше името?

Робин й каза по букви името Вениша.

– Ами добре. Ще му кажа да ви се обади. Дочуване.

Робин позвъни на Страйк да му разкаже какво се е случило, докато вървеше към метрото, но номерът му даваше заето.

Когато слезе в тунела, започна да я наляга униние. Матю сигурно вече си беше у дома. Имаше чувството, че е минало дълго време, откакто не беше виждала бившия си годеник, и срещата им я плашеше. Настроението й спадна още повече, докато пътуваше към къщи. Щеше й се да има основателна причина да не се прибира, но неохотно изпълняваше обещанието си към Страйк да не остава навън по тъмно.

Четиресет минути по-късно пристигна на метростанцията в Уест Ийлинг. Докато вървеше потисната към жилището си, нап­рави втори опит да се свърже със Страйк и той беше успешен.

– Дяволски добра работа! – похвали я той, когато му разказа за обаждането си. – И казваш, че тази жена има лондонски акцент?

– Така мисля – отвърна Робин с чувството, че Страйк изпускаше от поглед по-важното. – И малка дъщеря, доколкото можах да схвана.

– Да, сигурно тъкмо по тази причина Брокбанк е там.

Очаквала беше от него по-силна загриженост за дете в близост до мъж, за когото знаеше, че е педофил, но не; той рязко смени темата.

– Току-що говорих по телефона с Хейзъл Фърли.

– С коя?

– Сестрата на Келси, забрави ли? Онази, която искала да се срещне с мен. Ще се видя с нея в събота.

– О – каза Робин.