В служба на злото

– Посещавала е мъж психолог, кльощав чернокож човечец над петдесетте, който е бил при роднини в Бристол през уикенда, когато тя е умряла. Има и някакъв Даръл, ръководител на младежки църковен хор – отвърна Уордъл, – дебело момче с дочени панталони. Изплака си очите по време на разпита. Ходел е надлежно в църквата на неделната служба, не че това е стопроцентово алиби, но някак не го виждам да размахва сатър. И това са всички, за които ни е известно. Целият й курс е само от момичета.

– А в църковния хор няма ли момчета?

– И там са почти все момичета. Най-голямото момче е на четиринайсет години.

– Как би приела полицията евентуална моя среща с Хейзъл? – поинтересува се Страйк.

– Не можем да ти попречим – отвърна Уордъл и вдигна рамене. – Аз лично съм „за“, стига да ни съобщиш всичко полезно, което научиш. Но се съмнявам, че може да се узнае още нещо там. Разпитахме всички, прегледахме стаята на Келси, лаптопът й е у нас. Бих се обзаложил, че никой от хората, с които разговаряхме, не знае нищо. Всички мислели, че е заминала на стаж от колежа.

След като благодари за кафето и отправи подчертано сърдечна усмивка към Робин, без да срещне ответен отговор, Уордъл си тръгна.

– И нито дума за Брокбанк, Лейн или Уитъкър – изръмжа Страйк, когато стъпките на Уордъл се отдалечиха достатъчно. – А ти така и не си ми казвала, че си се подвизавала в мрежата – подхвърли той към Робин.

– Нямах доказателство, че тя е момичето, написало писмото – отвърна Робин. – Но ми хрумна, че Келси може да е потърсила помощ онлайн.

Страйк се надигна, взе чашата й от бюрото и вече вървеше към вратата, когато Робин попита с негодувание:

– Нима не те интересува какво имах да ти кажа?

Той се обърна изненадан.

– Не беше ли това, същото?

– Не!

– Ами казвай.

– Мисля, че открих Доналд Лейн.

Страйк остана безмълвен с по една чаша във всяка ръка.

– Открила си... Какво? Как?

Робин включи компютъра си, направи жест на Страйк да се приближи и започна да пише по клавиатурата. Той отиде да надникне над рамото й.

– Най-напред – каза тя – трябваше да науча как се пише правилно „псориатичен артрит“. И после... виж това.

Беше се заредила страница на благотворителна организация. Отгоре имаше малка снимка на мъж.

– Дяволите го взели, това е той! – въкликна Страйк толкова високо, че Робин подскочи. Той остави чашите и придърпа стола си до бюрото, за да вижда добре монитора. При това движение пръсна розите на Робин.

– О, да му се не види... съжалявам...

– Все ми е тая – измърмори Робин. – Седни тук, аз ще ги махна.

Тя се дръпна и Страйк зае мястото й на въртящия се стол.

Беше малка снимка и Страйк я увеличи, като щракна върху нея. Шотландецът стоеше на тесен балкон с балюстрада48 от плътно зеленикаво стъкло, без да се усмихва, с патерица под дясната мишница. Късата остра коса растеше все така ниско над челото, но като че беше потъмняла с годините, вече не напомняше лисича козина. Беше гладко обръснат и петната по кожата му си личаха. Не беше толкова подпухнал като на снимката, взета от Лорейн, но все пак беше качил килограми в сравнение с времето, когато беше мускулест като мраморна статуя на Атлас и бе ухапал лицето на Страйк на боксовия ринг. Носеше жълта тениска и на дясната му ръка се виждаше татуираната роза, която бе претърпяла модификация: сега беше пронизана от кинжал и от цветето се процеждаха капки кръв към китката. Зад Лейн на балкона се виждаха размазани прозорци в черно и сребристо.

48 Декоративна и предпазна невисока ограда на стълбище, балкон, тераса, мост и др. – Б. р.

Беше използвал истинското си име:

Зов за благотворителност от Доналд Лейн

Аз съм британски ветеран от армията и сега страдам от псориатичен артрит. Набирам средства за научни

изследвания на артрита. Моля, помогнете с каквото

можете.

Страницата беше създадена три месеца по-рано. Беше наб­рал 0 процента от хилядата долара, на които се надяваше.

– Не се е потрудил да описва какво ще стори с парите – отбеляза Страйк. – Просто „дайте ми ги тук“.

– Не ги иска за себе си – поправи го Робин, приклекнала да забърсва потеклата застояла вода от розите с домакинска хартия, – а за благотворителния фонд.

– Само така казва.

Страйк разглеждаше примижал размазания фон зад Лейн на балкона.

– Това не ти ли напомня нещо? Тези прозорци зад гърба му?

– Отначало си помислих за „Корнишона“, небостъргача Сейнт Мери Акс – отвърна Робин, като хвърли подгизналата хартия в кошчето, – но шарката е различна.

– Въобще не се споменава къде живее – каза Страйк, като кликваше навсякъде, където можеше, по страницата, за да открие допълнителна информация. – От сайта може би имат данни за него.

– Човек някак си не очаква от лошите хора да се разболеят – подхвърли Робин. После погледна часовника си. – След петнайсет минути трябва да поема Платиненорусата. Най-добре да тръгвам.