В служба на злото

Не, ако Страйк искаше да намери Брокбанк, несъмнено трябваше да се придържа към легендата, създадена от Робин: тази на адвокатка, издирваща го, за да спечели в съда компенсация за бившия майор. Тя можеше наистина да се окаже ценна. Всъщност, каза си Страйк, като се надигна на леглото, нямаше да е лошо да се обади сега на Робин и да й даде номера на Брок­банк. Знаеше, че е сама в апартамента в Ийлинг, защото Матю беше заминал за Машам. Можеше да й позвъни и току-виж...

О, я стига щуротии, глупчо!

В главата му се бе завъртяла картина на него и Робин в „Тотнъм“ като евентуално продължение от телефонното обаждане. И двамата нямаха планове в момента. Среща на по питие да обсъдят случая...

В събота вечер? Я бягай оттук.

Страйк се изправи рязко, сякаш му бе станало болезнено да лежи на леглото, облече се и се отправи към супермаркета.

На връщане, понесъл издути пластмасови пликове, забеляза на Денмарк Стрийт цивилния полицай, пратен от Уордъл да следи за едри мъже с прилепнали шапки. Младият човек с черно сако бе прекалено бдителен и погледът му се задържа една идея по-продължително върху детектива, когато мина покрай него с покупките си.

Елин се обади на Страйк много по-късно, след като той беше приключил самотната вечеря в апартамента си. Както обикновено събота вечер беше изключена като вариант за среща. Докато Елин говореше, той чуваше как дъщеря й играе наблизо. Вече се бяха разбрали да вечерят заедно в неделя, но тя се обаждаше да го пита не иска ли да се видят по-рано. Съпругът й бил решен да ускори продажбата на ценния апартамент на Кларънс Теръс и тя вече се оглеждаше за ново жилище.

– Искаш ли да дойдеш да го видиш с мен? – попита тя. – Имам час за оглед утре в два следобед.

Страйк беше наясно, или поне така си мислеше, че поканата не произтича от някаква гореща надежда един ден той да заживее с нея там – все пак се срещаха само от три месеца. Просто тя беше жена, която обичаше да има компания при всеки възможен случай. Излъчването й на хладна самоувереност беше подвеждащо. Можеше и никога да не се срещнат, ако тя не бе предпочела да придружи брат си на парти, където щяха да присъстват все непознати за нея хора, вместо да прекара вечерта сама у дома си. Естествено, нямаше нищо лошо в това, не беше нередно човек да е общителен, обаче Страйк вече в продължение на година бе организирал живота си така, че да е удобно за него, и не му бе лесно да се откаже от този навик.

– Не мога – отвърна той, – съжалявам. Ангажиран съм служебно до три часа.

Лъжата беше изречена убедително. Тя я прие сравнително добре. Разбраха се да се срещнат вечерта в бистрото според първоначалната уговорка, което означаваше, че той ще може на спокойствие да си гледа мача Арсенал–Ливърпул.

След като затвори, отново се замисли за Робин, сама в апартамента, който споделяше с Матю. Взе си цигара, включи телевизора и се отпусна на възглавницата в тъмното.

* * *

Робин имаше странен уикенд. Реши да не потъва в меланхолия просто защото е сама, а Страйк беше у Елин (тази пък мисъл откъде се бе взела? Естествено, че щеше да иде у тях, беше уикенд, а на нея не й влизаше в работата къде бе избрал да го прекара той). Преседя часове пред лаптопа си, упорито следваща една стара линия на разследване и една нова.

Късно вечерта в събота онлайн откритие я накара да направи три победни обиколки бегом в мъничката дневна и за малко не позвъни на Страйк да му го съобщи. Отне й няколко минути да успокои разтупканото си сърце и ускореното си дишане, след което си каза, че новината може да изчака до понеделник. Много по-удовлетворително щеше да бъде да му я каже лично.

Понеже знаеше, че Робин е сама през уикенда, майка й позвъни два пъти все с настояване да определят дата, на която тя да дойде в Лондон.

– Не знам, мамо, просто не точно сега – въздъхна Робин в неделя сутринта. Седеше по пижама на дивана отново с отворения лаптоп пред нея и се опитваше да поддържа разговор с член на общността на страдащите от дисоциативно личностно разстройство за телесна цялост, нарекъл се „Поклонник“. Беше приела обаждането от майка си само от страх, че ако не й вдиг­не, можеше да предизвика изненадващо посещение от нейна страна.

Поклонник: Къде искаш да те срежат?

Транскандидатка: По средата на бедрото.

Поклонник: И двата крака ли?

– Какво ще кажеш за утре? – попита Линда.

– Не – мигом отвърна Робин. Също като Страйк и тя лъжеше гладко и убедително. – Насред една задача съм. Следващата седмица ще е по-удобно.

Транскандидатка: Да, и двата. Познаваш ли някой, който го е правил?

Поклонник: Не мога да го споделя тук. Къде живееш?

– Не съм го виждала – каза Линда. – Робин, на компютъра ли пишеш?

– Не – излъга отново Робин и пръстите й замръзнаха над клавишите. – Кого не си виждала?

– Матю, разбира се!

– О. Всъщност не съм и очаквала да се отбие у вас този уикенд.

Продължи да пише по-тихичко.

Транскандидатка: В Лондон.

Поклонник: Аз също. Имаш ли снимка?