В служба на злото

Само по боксерки, с космато шкембе, което никак не се бе смалило след изобилието от бърза храна и шоколадови десертчета от последните две седмици, той изяде цял пакет бисквити и прегледа набързо няколко от статиите. Те не му казаха нищо, което вече не знаеше, така че премина към коментара за утрешния мач Арсенал–Ливърпул.

Докато четеше, мобилният му телефон зазвъня. Сам не беше осъзнал колко е напрегнат. Реагира толкова бързо, че Уордъл беше стъписан.

– Хайде бе, така бързо да вдигнеш. Да не седиш върху него?

– Какво става?

– Бяхме в дома на сестрата на Келси. Тя се казва Хейзъл, медицинска сестра е. Оглеждахме стаята на Келси, лаптопа й, контактите й. Включила се е в някакъв форум на хора, които искат да отрежат по нещо от себе си, и е разпитвала за теб.

Страйк почеса гъстата си къдрава коса. Лежеше загледан в тавана и слушаше.

– Имаме лична информация за няколко души, с които редовно е общувала онлайн. Би трябвало до понеделник да разполагам със снимки. Къде ще бъдеш?

– Тук, в офиса.

– Приятелят на сестра й, бившият пожарникар, твърди, че Келси го разпитвала за хора, блокирани в сгради и катастрофирали коли, все неща от този род. Наистина е искала да се освободи от този крак.

– Божичко – промърмори Страйк.

След като Уордъл затвори, на Страйк вече му беше трудно да се съсредоточи над последните новини от Емирейтс. След няколко минути се отказа от преструвките, че го интересува съдбата на екипа на Арсен Венгер и отново заразглежда пукнатините по тавана, като разсеяно премяташе мобилния си телефон в ръце.

При заслепяващото облекчение, че кракът не е на Британи Брокбанк, не беше отделил достатъчно мисли на жертвата, което в обичайния случай би направил. Сега за пръв път започна да си задава въпроси за Келси и за писмото, което му беше изпратила, а той не си бе направил труда да прочете.

Самата мисъл някой да мечтае за ампутация беше отблъскваща за Страйк. Не спираше да върти телефона в ръката си, да си припомня всичко, което знаеше за Келси, като се опитваше да изгради в съзнанието си картина от едно име и от смесените си чувства на съжаление и неприязън. Тя беше на шестнайсет години; не се беше разбирала със сестра си; подготвяла се беше професионално за детегледачка... Страйк взе бележника си и започна да пише: Приятел в колежа? Преподавател? Онлайн беше разпитвала за него. Защо? Как й беше хрумнало, че той, Страйк, сам беше ампутирал собствения си крак? Или беше развила тази фантазия от вестникарските статии за него?

Написа Душевно заболяване? Фантазьорка?

Уордъл вече проучваше нейните онлайн контакти. Страйк спря да пише, припомнил си главата на Келси, закръглените й бузи, втренчените й замразени очи. Детинската пухкавост. През цялото време го бе преследвала мисълта, че изглежда твърде млада, за да е на двайсет и четири години. Истината бе, че тя изглеждаше по-млада и от шестнайсетгодишна.

Пусна молива и продължи да премята телефона си, разсъждаваше...

Беше ли Брокбанк „истински“ педофил, както се беше изразил психолог по друго дело за изнасилване в армията, с когото Страйк се беше срещнал? Беше ли човек, привличан сексуално само от деца? Или носеше у себе си друго извращение на човек, който набелязваше малки момичета просто защото бяха достъпни и лесно можеха да бъдат убедени да мълчат, но имаше по-широк кръг от сексуални вкусове, стига да му паднеше лесна жертва? С други думи, беше ли инфантилно изглеждащо шестнайсетгодишно момиче твърде пораснало, за да отговаря на сексуалните вкусове на Брокбанк, или той би насилил всяка жертва от женски пол, на която лесно би запушил устата? Веднъж Страйк имаше случай с деветнайсетгодишен войник, направил опит да изнасили шейсет и седем годишна жена. Насилствената сексуална природа на някои мъже се отключваше при всяка изникнала възможност.

Страйк още не бе звънял на номера на Брокбанк, даден му от Ингрид. Тъмните му очи се насочиха към малкия прозорец, през който се виждаше бледоосветеното от слънцето небе. Може би беше редно да предаде номера на Брокбанк на Уордъл. И вероятно трябваше да го направи сега...

Ала още докато започна да превърта списъка си с контакти, Страйк размисли. Какво бе постигнал дотук, като бе споделял подозренията си с Уордъл? Нищо. Полицаят бе ангажиран в оперативната си стая да пресява следи, да се води по своята собствена линия на разследване и да проявява към тази на Страйк – както го усещаше частният детектив – едва мъничко повече доверие, отколкото би изпитал към друг, разполагащ само с предчувствия без доказателства. Фактът, че Уордъл с всичките си ресурси още не бе открил местонахождението на Брокбанк, Лейн или Уитъкър, говореше красноречиво, че те не са му приоритет.