В служба на злото

– Не мога по-рано. Бясното татенце се връща от Чикаго. И толкова по-добре. Двата пъти не може да ни издържа до безкрайност.

Робин не отговори. Още мислеше за момиченцето, отговорило на обаждането. Реакцията на Страйк на тази новина я беше разочаровала.

– Добре ли си? – попита Страйк.

– Да – отвърна тя.

Стигнала беше до края на Хейстингс Роуд.

– Е, ще се видим утре – каза му.

Той потвърди и затвори. Неочаквано се почувства по-зле след разговора със Страйк и се отправи със свито сърце към вратата на дома си.

* * *

Излишно се бе тревожила. Онзи Матю, който се върна от Машам, вече не бе мъжът, умолявал Робин през час да разговаря с него. Спеше на дивана. През следващите три дни се заобикаляха предпазливо един друг: тя – с хладна учтивост, той – с демонстративна грижа, която на моменти преминаваше в пародия. Бързаше да й измие чашите на мига, щом тя бе свършила да пие от тях, а в четвъртък сутринта почтително я запита как върви работата й.

– О, моля ти се – бе единственият отговор на Робин, докато минаваше покрай него на път към външната врата.

Досещаше се, че близките му го бяха посъветвали да не я притиска, да й даде време. Все още не бяха обсъждали как ще съобщят на всички останали, че сватбата се отменя: Матю очевидно не искаше да провеждат такъв разговор. Ден след ден Робин бе на ръба да го подхване, но се спираше. Понякога се питаше дали това малодушие не разкриваше собственото й тайно желание отново да си сложи пръстена. В други моменти беше уверена, че неохотата й да постави въпроса ребром се дължи на умора, която й пречеше да се изправи пред тази възможно най-лоша и болезнена конфронтация в живота й, на нуждата й да се мобилизира напълно преди окончателното скъсване. Колкото и неохотно да бе насърчила предстоящото посещение на майка си, Робин подсъзнателно се надяваше да извлече достатъчно сили и утеха от Линда, за да свърши каквото имаше да се свърши.

Розите на бюрото й бавно вехнеха. Никой не си бе направил труда да ги натопи в прясна вода, така че те умираха, загърнати в хартията, в която бяха доставени. Робин я нямаше там да ги изхвърли, а Страйк, който се отбиваше в офиса само за кратко, колкото да вземе нещо, смяташе, че не е редно той да се отърве от тях и от все още неотворената картичка.

След предишната седмица на постоянен контакт Страйк и сътрудничката му отново бяха възприели работен модел, при който рядко се виждаха, редуваха се да следят Платиненорусата и Бясното татенце, който се беше върнал от Америка и незабавно подхвана дебненето на малките си синове. В четвъртък следобед обсъдиха по телефона въпроса дали тя отново да се опита да се свърже с Ноъл Брокбанк, защото той все още не я беше потърсил. Накрая Страйк стигна до извода, че Вениша Хол, ангажирана адвокатка, си има и други дела на главата.

– Ако все още не се е свързал с теб до утре, може да пробваш пак. Ще си изчакала цяла работна седмица. Разбира се, приятелката му може и да е изгубила номера ти.

Когато Страйк затвори, Робин поднови броденето си по Едж Стрийт в Кенсингтън, където живееше семейството на Бясното татенце. Кварталът никак не повиши настроението на Робин. Беше започнала да си търси ново жилище през интернет, но местата, които би могла да си позволи със заплатата от Страйк, бяха още по-лоши, отколкото се бе опасявала. Най-доброто, което можеше да очаква, бе стая в къща с други съквартиранти. Заобикалящите я красиви викториански сгради с лакирани входни врати, разлистени виещи се растения, сандъчета с цветя по первазите и красиви касетирани прозорци, говореха за охолно съществуване. Матю се стремеше точно към това по времето, когато Робин изглеждаше склонна да подхване по-доходна кариера. Винаги му бе казвала, че не държи на парите или поне не колкото него, и това си оставаше истина. Но кой би могъл да се разхожда сред красивите, излъчващи покой къщи и да не ги сравнява с офертите за „малка стая в строго веганско домакинство с използване на мобилен телефон в рамките на спалнята“, които едва й бяха по джоба, или за пространство колкото килер в Хакни в „дружелюбно и почтено домакинство, готово ДА ВИ ПРИЕМЕ НА БОРДА!“.

Телефонът й иззвъня. Измъкна го от джоба на якето си, като очакваше Страйк, но стомахът й се преобърна: Брокбанк.

– Вениша Хол.

– Вие ли сте адвокатката?

Нямаше представа как бе очаквала да звучи той. Този насилник на деца, побойникът, посягащ със счупена бутилка, с имитирана според Страйк амнезия, бе придобил чудовищна форма в съзнанието й. Гласът му бе плътен, акцентът му, макар и въобще не така силен като на близначката му, несъмнено бе този от Бароу.

– Да – отвърна Робин. – Господин Брокбанк ли е?

– Същият.

Мълчанието му въздействаше някак заплашително. Робин побърза да издекламира измислената история за компенсация, която би могъл да получи, стига да желае да се срещне с нея. Когато приключи, той не каза нищо. Робин запази хладнокръвие, защото Вениша Хол бе достатъчно самоуверена, за да не бърза да запълни пауза, ала пукането по линията я изнервяше.

– И как научихте за мен, а?